— едно… две… нищо няма да ни сторят, докато не спре музиката!…Назад, две, въртене… Падат си по музиката!… Напред, скок, обръщане…
— Излизат от папратите! — кресна Дърводелски когато тоягите се събраха.
— Виждам… две, три, напред, обръщане… Коларов… назад, въртене… свири по-чевръсто… две, назад…
— Оплитат ми се пръстите, Джейсън!
— Свири!… Две, три, въртене…
— Вече са навсякъде около нас!
— Играй!
— Гледат ни! Събират се към нас! — …въртене, назад… Почти излязохме на пътя…
— Джейсън!
— Помните ли как… три, обръщане… спечелихме купата срещу „Охлюънските любители“?… Въртене…
Дърво се удари в дърво. Буци пръст се разхвърчаха в нощта.
— Джейсън, да не искаш да…
— …назад, две… Хайде… Коларов остана… едно, две… без дъх… две, въртене…
— Джейсън, акордеонът взе да се топи — изхълца Коларов.
— …едно, две, напред… Подредете се! Акордеонът хъхреше. Елфите напираха. С ъгълчето на окото си Джейсън мярна десетина ухилени омаяни лица.
— Джейсън! — … едно, две… Коларов по средата… едно, две, въртене…
Седем чифта ботуши трополяха…
— Джейсън!
— …едно, две… въртене… готови… едно, две назад… назад… едно, две… обръщане… БИЙ! назад, едно, две.
Кръчмата беше съсипана. Елфите отмъкнаха всичко годно за ядене и изтъркаляха навън всички бъчви, макар че две кръгли сирена, залепнали от старост за рафта в зимника, им се опънаха.
Масата бе съборена. В съсипаните гозби стърчаха щипки от омари и свещници.
Нищо не помръдваше.
После някой кихна и малко сажди паднаха върху празната решетка на огнището, последвани от Леля Ог, накрая и от малката, черна, кипяща от ярост фигура на Казанунда.
— Гнус — отбеляза Леля, щом огледа погрома. — Ей туй направо ме вкисна.
— Защо не ме оставихте да се бия с тях?!
— Твърде много бяха, момчето ми.
Казанунда ядно заби меча си в пода.
— Тъкмо се опознавахме, както си му е редът, и нахлуха петдесетина елфи! Проклятие! Все на мен ли ще се случва?
— Туй им харесвам на черните дрехи, че саждите изобщо не личат — подхвърли Леля, докато се отръскваше. — Значи успяха. Есме беше права. Чудя се къде ли е сега… Както и да е. Тръгвай.
— Къде ще ходим? — попита джуджето.
— В мойта къща.
— Аха!
— За да си взема метлата — сопна се твърдо Леля. — Не ще търпя Кралицата на приказния народ господарка на моите деца. Най-добре да потърсим помощ. Туй вече е прекалено.
Защо не отидем по-нагоре в планината? — предложи Казанунда, докато слизаха внимателно по стълбата. — Ще съберем хиляди джуджета.
— Не — отказа Леля. — Есме няма да ми благодари за туй, дето ще направя, ама нали все аз трябва да размахвам кесийката с бонбоните, когато тя се изсили?… Сетих се за едного, който истински мрази Кралицата.
— Няма да намерите никого, който да я мрази повече от джуджетата — възрази Казанунда.
— О, ще намеря — увери го Леля Ог, — защото знам къде да търся.
Елфите бяха минали и през къщата на Леля Ог. Нямаше здрави мебели.
— Каквото не вземат, чупят го — отбеляза тя. Порови парчетиите с върха на ботуша си. Издрънча стъкло.
— Тая ваза ми беше подарък от Есме — сподели Леля с равнодушния свят. — Бездруго не ми харесваше.
— Но защо се държат така? — озадачи се Казанунда, след като се огледа.
— О, те и света биха натрошили, ако очакват шумът да им допадне.
Леля излезе и затършува под стрехата. Измъкна метлата си с тържествуващо сумтене.
— Тук я пъхам, иначе хлапетата я отмъкват и щуреят. Ти ще се возиш зад мен, макар да знам, че не е благоразумно.
Казанунда потръпна. За джуджетата е типичен страхът от височини, тъй като нямат възможност да свикнат с тях.
Леля се почеса по брадичката, изтръгвайки звук като от шкурка.
— И ще имаме нужда от лост. Ще вземем от ковачницата на Джейсън. Яхвай метлата, момчето ми.
— Не очаквах такъв обрат — оплака се Казанунда, намествайки се на метлата със затворени очи — Предвкусвах весела вечер насаме с вас.
— Пак сме си само двамцата.
— Да, но не преполагах, че ще има и метла. Издигнаха се бавно над земята. Казанунда стискаше несръчно метличината.
— Къде отиваме? — попита отпаднало.
— Знам едно местенце горе из хълмовете. Цяла вечност не съм ходила. Есме не ще да припари натам, а Маграт е твърде млада да й разправям за мястото. Аз обаче често се отбивах още като малка. Момичетата отиваха там, ако искаха да се… Ох, че гадост…
— Какво има?
— Май видях някой да прелита под луната, ама съм адски сигурна, че не беше Есме.
Казанунда се мъчеше да погледне, без да отваря очи.