Самият вид на гората се промени. Тази беше стара дори по мерките на Ланкър. Истински бради от мъх висяха под разкривените ниски клони. Древни нападали листа припукваха, когато вещицата и джуджето профучаваха между дърветата. Някакво животно ги чу и побягна през гъсталака. Съдейки по силата на пращенето, имаше рога на главата си.
Леля остави метлата да спре постепенно.
— Ето ти го и Дългуча — посочи, отмествайки пищна папрат.
Казанунда надникна под лакътя й.
— Това ли е всичко? Стара погребална могила.
— Три стари погребални могили — уточни Леля. Той се взря по-внимателно в обраслата местност.
— Аха, различих ги. Две кръгли и една продълтаговата. Е, и?
Когато ги зърнах за пръв път отгоре — сподели Леля — тъй се разкикотих, че щях да падна от скапаната метла.
Последва една от онези паузи, дължащи се на бавно загряване. Джуджето умуваше над скрития смисъл в местната топография.
После ахна:
— Гръм да ме удари! Аз пък си мислех, че строителите на погребални могили и разни други масивни градежи са били сериозни друиди, а не… хора, дето драскат клозетна живопис с помощта на двеста хиляди тона пръст, образно казано.
— Май не ти отива да се смущаваш тъкмо от тия неща.
Леля беше готова да се закълне, че джуджето се изчерви под перуката си.
— Е, все пак е въпрос на стил — подчерта Казанунда. — И на изтънченост. Не е прилично да се разкрещиш: „Ей, аз си имам грамадански грездей!“
— Малко по-сложничко е — увери го Леля, като се запровира в храсталака. — Тук самият пейзаж крещи: „Ей, аз си имам грамадански грездей!“ Туй е джуджешка дума, нали?
— Да.
— Бива си я.
Казанунда се бореше с вкопчило се в дрехите му изтравниче.
— Есме нивгаш не идва насам — обади се Леля някъде отпред. — Разправя, че бездруго й втръсвало от народни песни, побити пръти за празничните танци и тям подобни, хич не понасяла самата природа да прави намеци. Е — добави тя, като се позамисли, — тук поначало не е място за жени. Мойто прабабче казваше, че в старите времена идвали мъже да изпълняват чудати ритуали, дето нито една жена не е виждала.
— Освен вашата прабаба, която се е криела храстите — подхвърли Казанунда.
Леля Ог спря като закована.
— Ти пък откъде научи?
— Госпожо Ог, да речем, че вече стигам до някои прозрения за жените от вашия род — обясни джуджето.
Тръните бяха поразръфали куртката му.
— Разказваше ми, че си основавали разни мъжкарски ложи, вмирисвали се като подмишницата на ковач, наливали се с шльокавица, подскачали около огъня с рога на главите и препикавали дърветата, щом им се приискало. Всичко било глезотия, ама аз винаги съм казвала, че мъжът трябва да си е мъж, ако ще и да се полигави малко. Ей, какво стана с перуката ти?
— Май е на някое дърво.
— А лоста носиш ли?
— Да, госпожо Ог.
— Ето, стигнахме.
Бяха в подножието на дългата могила. Три големи камъка с неправилна форма образуваха плитка пещера. Леля Ог се напъха под напречника в спарената и лъхаща на амоняк тъмнина.
— Да, оттук може — прецени тя. — Имаш ли кибрит?
Пламна огънче с дъх на сяра и освети плоска скала с грубо издялано изображение. В улеите беше втрита охра. Очертаваха фигура на кръглоок мъж с животинска кожа и рога.
В трепкащата светлина той сякаш затанцува.
Под него имаше издълбани руни. Някой разгадал ли ги е? — събуди се любопитството на Казанунда.
Леля Ог кимна.
— Написано е на стар огски диалект. Общо взеозначава „Имам си грамадански грездей“.
— Огски ли? — учуди се джуджето.
— Моят род отдавна обитава тия краища.
— Госпожо Ог, познанството с вас ми открива истинска съкровищница от житейски опит. — Всички го казват. Просто подпъхни лоста отдолу, бива ли? Открай време си търся повод да сляза там.
— А какво е това „там“?
— Ланкърските пещери. Чувала съм, че се разклонявали накъде ли не. Дори чак до Меден рудник. Уж трябвало да има вход и от замъка, ама тъй и не успях да го намеря. Важното е, че оттук се слиза в света на елфите.
— Нали Танцьорите били вход към света на елфите?
— Туй е другият свят на елфите.
— Мислех, че имат само един.
— За тоя хич не споменават.
— И вие искате да влезете?
— Да.
— Искате да намерите елфи?
— Правилно. Тук ли ще стърчиш цяла нощ или ще натиснеш с лоста най-сетне? — Леля го побутна заговорнически. — Да знаеш, долу има и злато.