Повтаряше си, че няма как да са в Дългуча. Онова беше земен градеж, а тук сякаш имаше дълга шатра от кожи.
Не може да е и едното, и другото.
Установи, че се облива в пот.
Рехавата мъгла се завихряше и откри два факела, които само придаваха червеникав оттенък на чернилката. Светлината обаче стигаше, за да открои огромен силует, излегнал се до друга купа с нагрети камъни.
Фигурата вдигна глава и еленови рога раздви-жиха влажната лепкава жега.
— А, госпожа Ог…
Гласът приличаше на горещ шоколад.
— Ваше благородие — кимна Леля.
— Сигурно е прекалено да се надявам, че ще коленичиш?
— Тъй си е, ваша светлост — ухили се Леля.
— Знаеш ли, госпожо Ог, начинът, по който почиташ своя бог, би накарал и един атеист да позеленее от завист.
Тъмната фигура се прозя.
— Благодарско, ваша милост.
— Никой не танцува в моя чест. Нима и това не мога да поискам?
— Вие си знаете, ваше могъщество.
— И вие, вещиците, вече не вярвате в мен.
— Пак сте прав, ваша рогатост.
— Ах, моя мъничка госпожо Ог… Щом веднъж си слязла тук, как изобщо е могло да ти хрумне, че ще излезеш някога? — попита легналият.
— Хрумна ми, защото си нося желязо — изведнъж се изостри гласът й.
— Естествено нямаш никакво желязо, мъничка госпожо Ог. В това царство не може да проникне желязо.
— Нося си желязо, което прониква навсякъде — поправи го вещицата.
Бръкна в джоба на престилката си и извади подкова.
Казанунда чу как недостъпните за очите му елфи се заблъскаха от усилие да отскочат. Пак засъска пара, този път от преобърната купа с камъни.
— Махни го!
— Ще го отнеса, когато си отида — обеща Леля. Сега ме чуй. Тя пак се развилия. Трябва да я спреш. Всичко да си върви по реда. Няма да търпим отново Старите размирици.
— Защо пък да те послушам?
— Значи искаш тя пак да се сдобие с власт? Той изсумтя.
— Никога няма да властвате отново в света — увери го Леля. — Има твърде много музика. И твърде много желязо.
— Желязото ръждясва.
— Но не и желязото в главата. Кралят изпръхтя.
— Все пак… дори и то… някой ден…
— Някой ден — кимна Леля. — Готова съм и наздравица да вдигна за туй. Някой ден. Кой знае? Всеки има нужда от „някой ден“. Ама няма да е днес. Не ти ли е ясно? Затуй излез и уравновеси нещата. Иначе… ето какво ще сторя. Ще ги накарам да разкопаят Дългуча с железни лопати и те ще си кажат: „Я, някакви си древни насипи…“ После разни пенсионирани магьосници и лентяйстващи жреци ще разровят купчините, ще надраскат скучни книги за погребални традиции и подобни глупости и туй ще е още един железен гвоздей в твоя ковчег. И на мен мъничко ще ми е жал, Щото знаещ, че винаги си ми бил слабост. Ама имам хлапета, сещаш се, и те няма да се крият под стълбите, като се подплашат от гръмотевица. Няма да изнасят мляко за елфите и няма да бързат към дома, когато притъмнее. Преди да се върнем в проклетите стари времена, ще се погрижа да ти набият пироните.
Думите сякаш цепеха въздуха.
Фигурата се изправи, докато рогата не докоснаха тавана.
Ченето на Казанунда увисна.
— Значи виждаш — продължи по-меко Леля — че няма да е днес. Ти си стой долу и търпи до Някой ден. Но няма да е днес.
— Аз… ще реша какво да сторя.
— Ами добре. Решавай. А аз ще си вървя. Рогатият мъж сведе поглед към Казанунда.
— Ей, джудже, ти пък какво си ме зяпнал?
Леля Ог сръга Казанунда.
— Хайде де, отговори на милия господин. Казанунда преглътна тежко.
— Леле… На онази картинка много са ви подценили.
В тясна долчинка на десетина километра оттам тършуваща групичка елфи се натъкна на млади зайчета, които заедно с близкия мравуняк им осигуриха кратко забавление.
Дори смирените, слепите и безгласните имат свои богове.
Херне Подгонения, богът на преследваните, пълзеше между храстите и трескаво си мечтаеше и боговете да имат свои богове.
Елфите стояха гърбом към него, увлечени от зрелището.
Херне се промуши под туфа папрат, напрегна се и скочи.
Така впи зъби в прасеца на единия елф, че се срещнаха в плътта. Съществото изпищя и го запрати надалеч.
Херне тупна на земята и хукна.
Ей в това му беше проблемът. Не бе създаден битки, в него нямаше и намек за хищник. Нападни и избягай. Толкова.
А елфите тичаха по-бързо от него.
Той прескачаше паднали дънери, хлъзгаше се по отрупани листа и макар зрението му да се замъгляваше от преумора, виждаше как елфите го застигат от двете страни, изравняват крачките си с него и чакат да…