Листата се разхвърчаха като от взрив. Малкият бог за миг зърна някаква зъбата форма с жадуващи мъст дълги ръце. Зад нея се показаха и двама раздърпани и разрошени човеци. Единият въртеше железен прът над главата си.
Херне не изчака да види какво ще се случи. Гмурна се под краката на неочакваното видение и продължи тичешком, но в дългите му клепнали уши се заби бойният вик на Ковчежника:
— Ей сега ще ти съдера мидата от гърба! И как ще го постигнем? Ами с обем!
Леля Ог и Казанунда се върнаха смълчани през пещерата към стълбата. Едва когато вдишаха въздуха отвън, джуджето отрони:
— А стига, бе…
— Чак тук се надушва — съгласи се вещицата. — Мъжкарско леговище.
— Не, друго ме сащиса — той е страхотно…
— Той е по-умен от нея. Или по-мързелив Ще изчака.
— Но той беше…
— Могат да бъдат каквито си щат в очите ни обясни Леля. — Виждаме облика, който сами сме им дали.
Тя пусна скалата да се намести и си изтупа ръцете.
— Но защо си мислите, че ще поиска да я спре?
— Е, той й е съпруг в края на краищата. Не може да я понася. Модерни отношения, тъй да се каже.
— И какво изчаква според вас? — попита Казанунда, озъртайки се за още елфи наоколо.
— Сигурно сам се сещаш — махна с ръка Леля. — Чака да надживее всичкото желязо, книги, механизми, университети, четене и останалото. Нали разбираш — той си мисли, че е преходно. И все някой ден ще свърши, а хората ще вдигнат очи към хълма по залез и ще видят него.
Казанунда се усети, че неволно поглежда към въображаемия залез и си представи огромната фигура на фона на пламтящото небе.
— Някой ден ще се върне — тихо промълви Леля. — Когато дори желязото в главата ръждяса.
Казанунда наклони глава на една страна. Не може да прекараш почти целия си живот сред представителите на друг разумен вид, без да вникнеш в безмълвния език на телата им, особено ако е толкова изразителен.
— Няма да съжалявате прекалено, нали?
— Кой, аз ли? Хич не искам да се връщат! Те са лукави, жестоки и нагли паразити, никому за нищо не са потребни.
— Да се хванем ли на бас за половин долар?
Леля Ог изведнъж се подразни.
— Я не ме зяпай тъй! Есме е права. Разбира се че е права. Не бива отново да пускаме елфите.
Логично е.
— Есме е нисичката, така ли?
— Ха не. Есме е високата с особения нос. Познаваш я.
— Вярно си е.
— Нисичката е Маграт. Тя е добра душица, ама пада малко мекушава. Вплита цветя в косата си и вярва в песните. Като си помисля, сигурно мигом се е отнесла да танцува с елфите.
Нови съмнения се вмъкваха в живота на Маграт. Например за арбалета. Той е много практично и полезно оръжие. Измислен е, за да осигури бързина, удобство и смъртоносна сила на неопитните бойци. Предназначен е обаче да стреля веднъж в ръцете на човек, който после ще се прикрие някъде, за да го презареди. Иначе арбалетът се превръща в парчета метал и дърво, стъкмени с малко тетива.
Чудеше се и за меча. Колкото и скептично да бе настроен Шон, Маграт поне на теория знаеше как се използва меч. Опитваш се да го натикаш с енергично движение на ръката в тялото на неприятеля, който пък се старае да ти попречи. За по-нататък не беше особено уверена. Надяваше се, че поне дават право на втори опит.
Двоумеше се и за бронята си. Шлемът и нагръдникът и вдъхваха увереност, но останалото беше плетено от метални брънки. А както знаеше и Шон Ог, от гледната точка на стрелец с лък плетената броня е само множество хлабаво свързани дупки.
Гневът не гаснеше у нея, чистата ярост още разгаряше в душата й. Но не можеше да пренебрегне факта, че тази душа е насред Маграт Чеснова, старата мома на околията, каквато май щеше да си остане и занапред.
Не се мяркаха елфи из града, затова пък личеше къде са се отбивали. Врати висяха накриво Сякаш оттук бе минал Чингиз Коен.
Пое към камъните. Пътеката й се стори много по-широка отпреди. Копитата и колелата я бяха поразровили на отиване, а на връщане бягащите хора я бяха превърнали в тресавище.
Знаеше, че я наблюдават. Почти й олекна, когато трима елфи излязоха изпод клоните на дърветата още преди замъкът да се е скрил от погледа й.
Онзи по средата се ухили.
— Добър вечер, момиче. Името ми е лорд Ланкин и преди да ми говориш, ще направиш реверанс.
Тонът му подсказваше, че не съществува никаква възможност тя да се възпротиви. И мускулите й вече се подчиняваха.
Но Инци не би го послушала…
— Впрочем аз съм почти кралица тук — отбеляза тя.