— А, бива — одобри Леля, — ама както аз го разбирам, на всеки Ридкъли, оцелял в бъркотията тая нощ, ще се паднат 999 999 умрели, нали?
— Вярно е, но хич не ми пука за всички ония скапаняци. Нека сами се погрижат за себе си. Така им се пада, като не ме канят на сватбите си.
— Какво?!
— А, нищо, нищо.
Шон направо подскачаше от крак на крак.
— Мамо, длъжни сме да се бием с тях!
— Я ги виж хората! — сряза го Леля Ог. — Вла-чат се като пребити кучета, подгизнали са знаят какво става! Туй не ти е армия!
— Мамо, мамо, мамо!
— Какво има пък сега?
— Ще ги надъхам, мамо! Тъй се прави, преди войските да влязат в битката! Чел съм книги! Изправяш се пред най-жалката сган, дръпващ им подходяща реч, надъхваш ги и се превръщат в страховита бойна сила!
— Да, като ги гледам, страх ме хваща, истина е.
— Не, ма мамо, те освирепяват!
Леля Ог отново огледа стотината ланкърски поданици. Хич не ги виждаше как ще се сбият с когото и да било.
— Шон, ти сериозно ли си проучил как се правят тия неща?
— Мамо, от пет години събирам всички броеве на „Лъкове и амуниции“ — укори я той.
— Е, опитай, щом се надяваш да успееш. Разтреперан от вълнение, Шон се качи на една маса. Извади меча си със здравата ръка и заудря с него по дъските, докато тълпата се смълча.
И той произнесе вдъхновяващо слово.
Съобщи, че техният крал е бил пленен, а евентуалната им кралица е тръгнала да го спасява. Напомни задълженията им като верноподаници. Изтъкна, че на други хора, които не присъстват, а се крият под леглата си вкъщи, след величавата победа ще им се прииска и те да са били тук, вместо под горепосочените легла… да, де, под леглата, дето ей сега ги спомена. Всъщност дори е по-добре, че са се събрали малцина, защото така ще се падне по-голям процент от славата на оцеляла глава, и, че в идните времена хората ще си спомнят този ден… каква ли дата сме днес… и гордо ще показват белезите си… Е, поне оцелелите гордо показват белезите си и вероятно ще бъдат черпени. Посъветва всички да подражават на ланкърската възвратно-постъпателна лисица, както и да стегнат сухожилията си, но оставяйки ги достатъчно гъвкави, за да движат ръцете и краката си. Всъщност сигурно е по-добре сега да ги поотпуснат, а да ги стегнат подходящо, когато му дойде времето. Натърти, че Ланкър очаква от всеки да изпълни дълга си. И… ъ-ъ… И… хъм… Моля ви… Леля Ог наруши спусналото се мълчание.
— Шон, те май обмислят словото ти. Защо не придружиш господин Магьосника и да му помогнеш с арбалета?
Тя кимна многозначително към стълбата.
Шон се поколеба, но не задълго. Забеляза искриците в очите на майка си.
Когато той излезе, Леля Ог се качи на същата маса.
— Чуйте сега какво е положението. Ако излезете навън, може и да ви се изпречат елфи. Но останете ли, непременно ще ви се изпреча аз. Признавам, елфите са по-страшнички от мен. Ама аз съм упорита.
Тъкачев нерешително вдигна ръка.
— Госпожо Ог…
— Кажи, Тъкачев.
— А по какво трябва да наподобяваме възвратно-постъпателната лисица?
Леля се почеса по ухото.
— Май си спомням. Задните й крака правят тъй, а в същото време предните правят ей тъй.
— Не, не, не! — възрази бакалинът Куорни. — Опашката й прави тъй, а краката — ей тъй.
— Туй не е възвратно-постъпателно движение а само обиколно — скастри го някой. — Ти май я бъркаш с кръглоопашатия оцелот.
Леля кимна.
— Е, значи се разбрахме.
— Чакайте, хич не съм убеден, че…
— Кажи, господин Куорни.
— Ох… Ами…
— Добре, много добре — обобщи Леля, щом зърна върналия се Шон. — Те тъкмо казваха, мойто момче, че словото ти ги е вдъхновило. Страхотно са се надъхали.
— Леле!
— И предполагам, че са готови да те последват чак отвъд портите адови.
Някой вдигна ръка.
— Госпожо Ог, и вие ли ще дойдете с нас?
— Ще се поразходя зад вас.
— О, тъй ли… Тогаз ще стигнем поне до портите адови.
— Изумително — подхвърли Казанунда на Леля, когато тълпата неохотно се запъти към оръжейната.
— Трябва само да знаеш как да подхванеш хората.
— Значи ще тръгнат, накъдето ги поведе някой Ог?
— Не е точно тъй — възрази Леля, — но ако не си търсят белята, ще вървят, накъдето ги следва някой Ог.
Маграт подмина последните дървета и планинската ливада се ширна пред нея.
Истинска вихрушка от облаци се въртеше над Танцьорите или поне над мястото, където стърча доскоро. В мъждукащата светлина успя да различи един-два камъка — проснати на хълма или търкулнати надолу.