— Значи такава ще й се представиш.
— Непременно. Но накрая. Недей да я съжаляваш. Тя просто ще умре. А ти искаш ли да видиш каква можеше да бъдеш?
— Не.
— Толкова е лесно. Има и други времена в други светове. Бих могла да ти покажа истинската баба Вихронрав.
— Не.
— Сигурно е ужасно да знаеш, че нямаш приятели И никой няма да се натъжи, когато умреш, И никога не си докоснала ничие сърце.
— Да.
— Убедена съм, че си мислиш за това… в онези дълги вечери, когато никой не е около теб, но часовникът тиктака, а стаята е студена и тогава ти отваряш кутията, за да прочетеш…
Кралицата махна успокояващо с ръка, когато Баба понечи да се изтръгне от пазачите си.
— Не я убивайте. Тя е много по-забавна жива.
Маграт заби меча в калта и хвана в ръце бойната брадва.
От двете й страни гората сякаш напираше към пътеката. Елфите трябваше да минат оттук. Както изглеждаше, бяха стотици, а пък имаше една-единствена Маграт Чеснова.
Тя знаеше, че хората са измислили героичното съотношение на силите. Песните, баладите, сказанията и поемите просто гъмжаха от истории как сам човек се изправя срещу огромен брой врагове и ги побеждава.
Но сега започваше да проумява същината на проблема — наричаха ги песни, балади, сказания и поеми именно защото, направо казано, бяха далеч от истината.
Като се замислеше, не успяваше да си припомни дори един подобен случай, съхранен в историята.
В гората наблизо един елф вдигна лъка си, опъна тетивата и се прицели старателно.
Зад него изпращя съчка и той се обърна. Ковчежникът засия насреща му.
— Йо-хо-хо, вехто панталонче, протече ми човката.
Елфът завъртя лъка към него.
Два крака с хватателни пръсти се спуснаха о листака, сграбчиха го за раменете и се свиха рязко нагоре. Главата на елфа срещна с трясък дебел клон.
— Ууук.
— Все напред!
От другата страна на пътеката още един елф се прицели. И в този миг светът му се изплъзна.
Ето какво е съзнанието на елфите:
Има ги нормалните пет сетива, но всички са подчинени на шестото. В Света на Диска не са измислили отделна дума за тази сила, защото е прекалено слаба и на нея се натъкват само по-наблюдателните ковачи, като я наричат Любовта на желязото. И морските щурмани биха могли да я открият, само че е далеч по-сигурно да определят посоките по постоянното магическо поле на Диска. Все пак пчелите я усещат, но нали те усещат всичко? Гълъбите се ориентират по нея. И навсякъде из мултивселената елфите я използват, за да знаят точно къде се намират.
На хората очевидно им е трудно вечно да се мотаят в неудобната география. Хората винаги са леко залутани. Това им е основно свойство. И то обяснява почти всичко за тях.
Елфите никога не се лутат. Това им е основно свойство. И то обяснява почти всичко за тях.
Елфите винаги заемат абсолютно определено място. Потоците от сребриста сила смътно очертават околността. Различните твари също излъчват по малко от тази сила и така се открояват. Мускулите им преливат от силата, тя жужи в съзнанията им. И онези, които я опознаят, могат дори четат мисли по миниатюрните изменения в потоците.
За елфа светът е нещо, към което трябва да се пресегне, за да го сграбчи. Само да не беше ужасният метал, който засмуква силата и разкривява Вселената, състояща се от потоците й, подобно на тежест върху гумен лист. От метала елфите ослепяват и оглушават, той ги прави по-безпомощни и самотни, отколкото повечето хора изобщо могат да си представят…
Елфът падна възнак.
Пондър Стибънс отпусна върха на меча към земята.
Почти всеки друг би загърбил случката веднага. Но окаяната участ на Пондър бе да търси смисъл в този равнодушен свят.
— Та аз едва го одрасках… — промърмори той на себе си.
— „И я целунах в храстите, когато славейчето…“ Пейте, бе, копелета! Две, три!
Не знаеха къде са, нито къде са били. Не преливаха и от увереност кои са. Ланкърската трупа обаче изпадна в състояние, когато е по-лесно да продължиш, отколкото да спреш. Песните привличаха елфите, но ги и омайваха…
Танцьорите се въртяха и подскачаха по пътеките. Щурееха из усамотени махали и елфите оставяха на мира онези, които изтезаваха в заревото на подпалените къщурки, за да се скупчат към песента…
— „И тра-ла-ла…“ ПРАС! „И тра-ла-ла!…“ Шестте тояги си свършиха работата в пълно съответствие с ритъма на танца.
— Джейсън, къде отиваме?
— Като гледам, слязохме по Хлъзгавата падина и доближаваме града от другата страна — предположи Джейсън, подминавайки със скок Пекарев — Не спирай, Коларов!