— Джейсън, акордеонът се пълни с вода!
— Хич да не ти пука! Те няма да усетят разликата! Пак си го бива за народна музика!
— Джейсън, последния път май си строших тоягата!
— Играй, Калайджийски! Ей, момци… Да изкараме ли „Га брахме граха“? Тъй и тъй сме тука, що да не порепетираме?
— Ей там отпред има някакви — осведоми го Шивачев при следващия подскок. — Зърнах факли.
— Хора… две, три… или елфи?
— Де да знам!
Джейсън се завъртя и отстъпи.
— Ей, нашичкият Джейсън, ти ли си?
Той прихна, когато гласът отекна между мокрите дървета.
— Туй е мойто мамче! Ей го и нашичкия Шон. И… още доста хора! Отървахме се, момци!
— Джейсън… — смънка Коларов.
— К’во има?
— Ами не знам мога ли да спра!
Кралицата прецени отражението си в малкото огледало, прикрепено към пръта на шатрата.
— Защо се гледаш? — попита Баба. — И какво виждаш ти?
— Каквото пожелая — отвърна Кралицата. — Това ти е известно. А сега… Да потегляме към замъка. Вържете й ръцете, но оставете краката й свободни.
Пак заръмя, но около камъните дъждът се превръщаше в лапавица. Водата се стичаше по косата на Маграт и поне временно приглаждаше сплъстените кичури.
Мъгла се кълбеше между дърветата, където се сражаваха лятото и зимата.
Маграт наблюдаваше приготовленията на елфическия кралски двор. Различи фигурата на Верънс, който пристъпяше като кукла на конци. А Баба Вихронрав беше вързана с дълго въже за коня на Кралицата.
Копитата зажвакаха в калта. По хамутите на конете пееха десетки сребърни звънчета.
Елфите в замъка, нощта на видения и сенки бяха само стегнат възел в паметта и. Но дрънченето на тези звънчета сякаш стържеше с пила по зъбите й.
Кралицата спря шествието на няколко крачки от нея.
— А, смелата девойка. Значи си дошла сам-самичка да спасиш годеника си? Колко мило. Някой да я убие.
Един елф пришпори коня си и вдигна меча за удар. Маграт стисна по-здраво бойната брадва.
Някъде зад нея тетива се удари глухо в дърво. Елфът подскочи в седлото. Следващият — също. Стрелата продължи нататък, но кривна над един от повалените Танцьори.
В следващия миг събраната от кол и въже армия на Шон Ог се втурна напред откъм гората. С изключение на Ридкъли, който трескаво опъваше тетивата на арбалета си.
Кралицата не се изненада.
— Само стотина… Какво ще кажеш, Есме Вихронрав? Доблестна последна битка. Прекрасно е нали? Просто обожавам мисленето на хората. Винаги подражават на песните.
— Я слез от тоя кон и ми ела! — кресна Маграт Кралицата й се усмихна.
Шон го почувства. И Ридкъли. И Пондър. Очарованието се разстла над тях.
Елфите се страхуват от желязото, но не е задължително да го доближават.
Не можеш да се сражаваш срещу елфи, защото пред тях си нищожество. И е правилно да си толкова нищожен. А те са прекрасни. Но ти не си. Образно казано, в сравнение с тях ти си онова хлапе, което никой не иска в отбора си и предпочита пред него дори дебелака с вечно запушената ноздра. Ти си онзи, на когото не обясняват правилата, докато не се окаже, че си загубил играта, после пък не ти обясняват и новите правила. Ти си онзи, комуто е добре известно, че интересните неща се случват само на другите. В очарованието на елфите са събрани накуп всички тези изгарящи отвътре преживявания. Не можеш да се биеш с елф. Щом си безполезен, щом си тъп, щом си човек, няма да победиш. Не е предвидено в устройството на Вселената…
Ловците разказват, че понякога се случва животно да излезе от храстите и да си стои в очакване на острото копие…
Маграт успя да вдигне брадвата почти до раменете си, но ръцете й се отпуснаха вяло. Единственото благопристойно състояние на човек пред елф беше срамът. Тя крещя толкова грубо на това прекрасно същество…
Кралицата слезе от коня и прекрачи към нея.
— Не я пипай — обади се Баба.
— Да, ти ми се опълчваш — кимна Кралицата.
— Не разбираш ли, че няма значение? Ще превземем Ланкър без бой. И ти нищо не можеш да сториш. Я погледни тази храбра армийка — стоят като овце. Колко лесно се въодушевяват хората…
Баба заби поглед в ботушите си.
— Няма да властваш, докато съм жива.
— Този път никакви хитрини — отсече Кралицата. — Няма да ти помогне онази глупава дебелана с кесията бонбони.
— И туй забеляза, а? — поклати глава Баба. — Е, Гита го направи за добро, изкуфялата дъртофелница. Имаш ли нещо против да поседна?
— Седни, разбира се — смили се Кралицата. — Все пак вече си стара жена.
Тя кимна на стоящите наоколо елфи. Баба, чиито китки бяха стегнати зад гърба, се отпусна с облекчение на един ръбат камък.