— Желязо… — прошепна Кралицата. Пръстите й се впиха в мишниците на Маграт, но в тях нямаше сила. Силата на елфите е в способността им да убеждават другите, че са слаби.
Маграт долови как Кралицата отчаяно напира към съзнанието й, но не успява. Шлемът… …бе паднал в калта на няколко стъпки от тях.
Имаше време само да си помисли, че по-добре да не се бе сещала, когато Кралицата нападна отново, избухвайки в колебанието й като свръхнова звезда.
Маграт беше нищо. Тя нямаше никакво значение. Беше толкова нищожна и маловажна, че дори някоя абсолютно нищожна и неимоверно маловажна твар не би я удостоила с презрението си. Като посегна на Кралицата, несъмнено заслужи да прекара цяла вечност в мъки. Не можеше да владее тялото си. И не заслужаваше. Тя не заслужаваше нищо.
Пренебрежението я биеше като градушка и разкъсваше духовната й цялост на парченца.
Никога за нищо няма да е годна. Никога няма да е красива, умна или силна. Изобщо няма да бъде нещо.
Самочувствие ли? На какво отгоре?
Успяваше да види само очите на Кралицата. И единственото й желание беше да пропадне в тях…
Отмиването на всичко от главата на Маграт Чеснова продължаваше с несекващ грохот, разпарцалосваше все нови слоеве от душата й… …докато не оголи ядрото.
Тя сви пръстите си в юмрук и го стовари между очите на Кралицата.
Настъпи миг на гибелно объркване, преди Кралицата да изпищи, и Маграт се възползва от него за повторен удар.
Не може в кошера да има повече от една царица. Муш! Гриз!
Двете се претърколиха в калта. Маграт не обърна внимание на пробождащата болка в крака си. Не забелязваше и шума наоколо, обаче напипа бойната брадва, когато цопнаха в тинеста локва. Кралицата впиваше пръсти в нея, но отново нямаше сили и Маграт успя да се надигне на колене вдигна брадвата… …и чак тогава се заслуша.
Тишината се сгъстяваше над елфите на кралицата и набързо стъкмената армия на Шон Ог, а очарованието избледняваше.
Пред залязващата луна се очертаваше някаква фигура.
И ветрецът носеше миризмата й.
Дъх на клетки за лъвове и гниещи листа.
— Той се върна — промълви Леля.
Озърна се — с грейнало лице Ридкъли вдигаше арбалета към рамото си.
— Я го свали туй!
— Само погледнете какви рога…
— Свали го, казах!
— Но…
— Стрелата просто ще мине през него. Не виждаш ли дърветата зад тялото му? Всъщност той не е тук. Не може да мине през оня праг. Но пък може да изпрати мислите си.
— Аз обаче надушвам…
— Ако беше тук, отдавна да сме се натръшкали.
Елфите се отдръпваха, за да мине Кралят. Задните му крайници не бяха приспособени за ходене на два крака. Коленете се сгъваха в обратната посока, пък и копитата бяха възголемички.
Не погледна никого, а бавно доближи повалената Кралица. Маграт стана и несигурно залюля брадвата в ръцете си.
Кралицата скочи и вдигна ръце, устните й се отвориха за първите думи от някакво проклятие…
Кралят протегна ръка към нея и изрече нещо.
Само Маграт го чу.
Май беше за среща под лунните лъчи, както обясняваше по-късно.
И те се събудиха.
Слънцето се бе издигнало високо над Ръба. Хората се изправяха и се споглеждаха.
Никъде не се мяркаше елф.
Леля Ог първа си възвърна дар-словото. Общо взето, вещиците винаги се приспособяват към това, което го има, вместо да се вкопчват упорито в онова, което би трябвало да го има.
Озърна се към възвишението.
— Първата ни работа, ама първата, е да побием пак камъните.
— Втората — поправи я Маграт.
И двете сведоха поглед към неподвижното тяло на Баба Вихронрав. Няколко отплеснали се от роевете си пчели кръжаха омърлушено в тревата около главата й.
Леля намигна на Маграт.
— Добре го даваш, момиче. Не съм вярвала, че си толкоз жилава, та да преживееш такъв тормоз. Аз направо щях да си изпусна мехура.
— Имах опит — мрачно отвърна Маграт. Леля Ог поизви вежди, но си замълча. Побутна Баба Вихронрав с върха на ботуша си.
— Събуди се, Есме. Браво на теб. Победихме.
— Есме?
Ридкъли коленичи тромаво и хвана едната й ръка.
— Май се е изцедила докрай — задърдори Леля. — Освободи Маграт, пък и преди туй…
Ридкъли вдигна глава.
— Тя е мъртва.
Подпъхна двете си ръце под тялото и се изправи непохватно.
— А, няма да ни скрои такъв номер — отрече Леля, но с гласа на човек, който кара по инерция защото мозъкът му се е изключил.