— Тя не диша и не напипах пулс — сопна се магьосникът.
— Сигурно почива.
— О, да…
Високо в синьото небе кръжаха пчели.
Пондър и Библиотекарят помогнаха във влаченето на камъните нагоре по склона, като понякога използваха Ковчежника вместо лост. Той отново бе навлязъл във фазата на вдървяване.
Пондър забеляза колко необикновено твърди са камъните и личеше, че в прастари времена са се топили и охлаждали.
Джейсън Ог го завари дълбоко умислен пред един камък. Пондър държеше пирон на връвчица. Но вместо да виси, пиронът опъваше връвчицата почти водоравно, сякаш отчаяно се стремеше към камъка. Връвчицата бръмчеше. Пондър зяпаше като хипнотизиран.
Джейсън се поколеба. Рядко срещаше магьосници и изобщо не знаеше как човек трябва да се отнася с тях. Чу магьосника да мърмори:
— Засмуква го. Но защо го засмуква! Ковачът не се обади. Пондър продължи:
— Може би освен желязото има и… желязо, което обича желязото? Или мъжко желязо и женско желязо? Или просто желязо и кралско желязо? Някакво желязо, което съдържа нещо друго? Едно желязо, което създава тежест в света, и друго, което се търкаля надолу по гумения лист?
Ковчежникът и Библиотекарят дойдоха при него. Взряха се в шаващия пирон.
— По дяволите! — избълва Пондър и пусна връвчицата.
Пиронът издрънча и прилепна към камъка.
Пондър се обърна към другите с измъчената гримаса на човек, комуто предстои да разглоби цялата огромна тракаща машинария на Вселената, но разполага само с кламер.
— Как я караш, господин Слънчо? — подвикна Ковчежникът.
Чувстваше се горе-долу бодър на чист въздух и без крясъци наблизо.
— Скали! Защо ли си губя времето с някакви каменни буци? Кога са разкрили нещо някому? Да ви призная, господине, понякога си мисля, че някъде там има неогледен океан от истина, а аз само си седя на брега и си играя с… с камъчета.
Той ритна побития камък.
— Но някой ден ще измислим как да преплуваме този океан. — Пондър въздъхна. — Да вървим. Май е време да се върнем в замъка.
Библиотекарят ги погледа, докато не догониха уморените мъже, които се влачеха през долината. После дръпна пирона няколко пъти. Наблюдаваше как литва обратно към камъка.
— Ууук.
Той се взря в очите на Джейсън Ог. И го изненада, като намигна.
Понякога, ако наистина разглеждаш внимателно камъчетата, можеш да научиш нещо за океана.
Часовникът тиктакаше.
В къщата на Баба Вихронрав тегнеше мразовита мрачна утрин, когато Леля Ог отвори кутията.
Всеки в Ланкър знаеше за тайнствената кутия на Есме Вихронрав. Според различните слухове вътре имало книга със заклинания, малка лична Вселена, пенкилер за всички болежки, нотариални актове за изчезнали земи или няколко тона злато, което вече беше изсилване, защото кутията едва надвишаваше една педя на дължина. Дори Леля Ог само бе чувала за завещанието.
Изпита леко разочарование, но не и изненада, след като откри два големи плика, снопче писма и няколко обичайни дреболии на дъното.
Извади книжата. Първият плик бе адресиран до нея: „За Гитъ Огъ. Прочити туй ВЕДНАГЪ.“ Вторият плик беше по-малък и надписът гласеше: „Завещание на Есмерелда Вихронрав, умрела на летния празник“.
Писмата бяха вързани с шнурче. Бяха много стари. Парченца жълтеникава хартия паднаха от краищата им, когато Маграт ги взе.
— Всички са за нея.
— Нищо странно — отвърна Леля. — Всеки може да получава писма.
— А тези дреболии на дъното приличат на камъчета. — Маграт взе едно. — В това има от онези дребни вкаменелости, увити на спирала. А пък това… май е червеникавият камък, от който са направени и Танцьорите. Ето, една игла за шиене се е лепнала за него. Странно…
— Есме винаги се е заглеждала в дреболиите. Все се опитваше да стигне до същината.
Двете млъкнаха замалко, тишината се спусна около тях и запълни кухнята, а тихото тиктакане на часовника я режеше полека на късчета.
— Не съм си и помисляла, че ще правим това — подхвана Маграт след малко. — Не съм очаквала да четем завещанието й. Представях си, че ще продължава вечно в същия дух.
— Да, ама гледай какво стана. Времето е голям гадняр, все ни прецаква.
— Лельо…
— Кажи, миличка.
— Не разбирам. Тя ти беше приятелка, но не ми изглеждаш… ами… разстроена.
— Е, погребала съм неколцина съпрузи и едно-две дечица. Свиква се. Пък и дори да не е отишла в по-добър свят от тоя, тутакси ще се запретне да го оправи.
— Лельо…
— Кажи, миличка.
— А ти знаеше ли за писмото?
— Кое писмо?
— Писмото до Верънс.
— Нищичко не знам за никакво писмо до Верънс.
— Трябва да го е получил седмици преди да се върнем. Сигурно го е изпратила дори преди да се отбием в Анкх-Морпорк.