— Преди направо ме ядеше жив. А сега е само като натъртено.
— И казваш, че няма разрез — със съмнение рече Чингис.
Темуге поклати глава. Вълнението му се върна. Беше проучил мястото с пръсти в тъмното преди зазоряване. Под стегнатата превръзка напипа цепка в мускула, която все още беше невероятно чувствителна. Сигурен беше, че именно оттам бе изтръгнат израстъкът.
— Има сила, братко. Не е като другите шарлатани, които сме виждали досега. Вярвам на очите си. Нали знаеш, те не лъжат.
Чингис кимна.
— Ще го наградя с кобили, овце и нови дрехи. Може и с нов нож и обувки. Не мога да позволя човекът, спасил брат ми, да изглежда като просяк.
Темуге трепна, внезапно сполетян от съмнение.
— Той не иска за станалото да се разчува, Чингис. Наградиш ли го, всички ще научат какво е сторил.
— Всички вече са научили — отвърна Чингис. — Хаджиун ми разказа призори, а го чух от още трима души, преди да дойда тук. В този лагер няма тайни, много добре го знаеш.
Темуге кимна замислено.
— Значи няма да има нищо против, а и да има, ще прости.
Поколеба се, преди да продължи. Погледът на брат му го караше да се чувства неспокоен.
— С твое позволение ще започна да уча от него. Мисля, че ще ме вземе за ученик, а и никога не съм имал такова желание да знам… — Млъкна, когато видя Чингис да се мръщи.
— Надявах се, че ще се върнеш към задълженията си с воините, Темуге. Не искаш ли да яздиш с мен?
Темуге се изчерви и заби поглед в земята.
— И двамата знаем много добре, че никога няма да стана велик военачалник. А дори и да се случи, мъжете винаги ще знаят, че съм се издигнал заради произхода си, а не заради уменията. Нека се уча от този Кокчу. Не мисля, че ще откаже.
Чингис стоеше напълно неподвижно и мислеше. Темуге неведнъж беше ставал за смях сред племената. Беше окаян стрелец, не успя да си спечели уважение и с меча. Той все трепереше и лицето му бе сковано от страх, който Чингис не можеше да отрече. Темуге не се вписваше в племената и неведнъж Чингис му бе пожелавал да си намери нещо, което му се удава. Въпреки това не му се искаше да го пусне така лесно. Хора като Кокчу стояха настрани от племената. От тях определено се страхуваха и това беше добре, но те не бяха част от семейството. Не ги посрещаха добре, не ги поздравяваха като стари приятели.
Чингис поклати леко глава. Темуге също винаги е бил отстрани, като наблюдател. Може пък това да му е било отредено.
— При условие, че ще се упражняваш с меча и лъка по два часа на ден. Дай ми дума и ще потвърдя избора ти.
Темуге кимна и се усмихна срамежливо.
— Обещавам. Може пък да ти бъда по-полезен като шаман, отколкото като воин.
Погледът на Чингис стана леден.
— Ти си оставаш воин, Темуге, макар това никога да не ти се е удавало с лекота. Научи каквото искаш от онзи човек, но в сърцето си не забравяй, че си мой брат и син на баща ни.
Темуге почувства как сълзите напират в очите му и наведе глава, преди брат му да ги види и да се засрами от него.
— Не го забравям — рече той.
— Тогава кажи на новия си учител да дойде при мен и да си получи наградата. Ще го прегърна пред военачалниците си и ще им покажа, че той е ценен за мен. Сянката ми ще се погрижи с двама ви да се отнасят любезно в лагера.
Темуге се поклони ниско, обърна се и Чингис остана сам с мрачните си мисли. Беше се надявал, че Темуге ще се стегне и ще язди с братята му. Все още не беше срещал шаман, който да му хареса, а Кокчу притежаваше цялата арогантност на своя вид. Въздъхна. Може би поведението му си имаше основания. Изцеляването беше необичайно, но той не беше забравил и как Кокчу прекара острието през собствената си плът, без да пусне и капка кръв. Спомни си слуховете, че в Дзин се занимават с магии. Може би щеше да му е от полза да разполага с хора, които не им отстъпват. Отново въздъхна. Никога не бе предполагал, че собственият му брат ще се озове сред тази пасмина.
Хазар вървеше из лагера и се наслаждаваше на шума и суетнята. Навсякъде изникваха нови гери и Чингис бе заповядал на всяка пресечка да се изкопаят дълбоки отходни ями. При толкова много мъже, жени и деца на едно място всеки ден възникваха нови проблеми за решаване и Хазар не проявяваше интерес към подробностите. Хаджиун като че ли се радваше на предизвикателствата и беше организирал група от петдесет силни мъже да изкопаят ямите и да помагат за издигането на герите. Хазар видя двама от тях да строят навес, за да опазят от дъжда новите снопове брезови стрели. Много воини си правеха собствени стрели, но Хаджиун бе поръчал огромен брой за цялата войска и във всеки гер, покрай който минаваше Хазар, жени и деца работеха с пера, върви и лепило и събираха стрелите на снопове по петдесет, за да бъдат отнесени под навеса. Ковачниците на племената бълваха искри цяла нощ, за да изработят върховете, а всяка сутрин на стрелбищата се носеха нови лъкове за проба.