Кокчу заговори, а гласът му беше тих и уверен, без никаква следа от пиянството, което шпионинът беше видял.
— Цяла нощ ме наблюдаваш, робе. А сега ме следиш. Шшшт! — изсъска той, когато шпионинът неволно вдигна ръце от страх. — Мръднеш ли, ще ти прережа гръкляна — прошепна Кокчу в ухото му. — Бъди като статуя, робе, докато те претърся.
Шпионинът се подчини и изтърпя опипващите го кокалести ръце. Шаманът не можеше да стигне до глезените му и в същото време да държи ножа опрян в гърлото. Все пак намери единия малък нож и го хвърли в мрака, без да го поглежда. Другият в ботуша остана незабелязан и шпионинът издиша с облекчение.
Стояха в пълния мрак между герите, скрити от луната и пируващите воини.
— Питам се, защо му е на един роб да ме следи? Идваш при мен за пастата на господаря си, а малките ти очи се стрелкат навсякъде, че и задаваш едни невинни въпроси… Шпионин на Темуге ли си или убиец? Ако си такъв, господарите ти са направили лош избор.
Шпионинът не отговори, само стисна зъби от накърнена гордост. През цялата вечер беше хвърлил само един-два погледа към шамана и се запита що за мозък можеше да роди такава огромна подозрителност. Усети, че ножът се притиска още повече в гърлото му, и от устните му се отрониха първите думи.
— Убиеш ли ме, няма да разбереш нищо.
Кокчу мълча сякаш цяла вечност, докато обмисляше чутото. Шпионинът извърна очи да види изражението му и забеляза любопитство, смесено със злоба.
— Какво има за научаване, робе? — попита Кокчу.
— Нещо, което не би искал да пропуснеш — отвърна шпионинът. Изостави обичайната си предпазливост — знаеше, че животът му зависи от този момент. Кокчу можеше да го убие като едното нищо, само за да лиши Темуге от един поддръжник. — Остави ме да говоря и няма да съжаляваш.
Шаманът го бутна и той се запрепъва напред. Усещаше Кокчу зад себе си. Помисли си дали да не го обезоръжи без да го убива, но си наложи да се успокои. Постави ръце на главата си и позволи на Кокчу да го отведе до гера си.
Трябваше да събере кураж, за да се наведе и да мине през ниската врата, докато шаманът беше зад него с нож в ръка, но вече бе стигнал твърде далеч, за да пуска неуместни шеги. Знаеше предложението, което трябваше да направи. Самият господар регент го беше посрещнал на стената при последния му доклад. Пое си дълбоко дъх и отвори малката врата.
На пода до входа бе коленичило необичайно красиво момиче. Светлината от лампата осветяваше лицето му и шпионинът усети стягане в гърдите при мисълта, че такова нежно същество е принудено да чака шамана като някакво куче. Скри гнева си, а Кокчу й даде знак да ги остави насаме. Тя хвърли един последен поглед на сънародника си, докато са обръщаше на вратата, и Кокчу се изсмя.
— Май те харесва, робе. Вече започва да ми омръзва. Дали да не я дам на твоите дзински офицери? Може да дойде и твоят ред, след като я научат на смирение.
Шпионинът не обърна внимание на думите му, седна на ниското легло и ръцете му съвсем естествено се озоваха при глезените. Ако срещата тръгнеше зле, той можеше да убие шамана и да се озове при стените преди другите да се усетят. Тази мисъл го зареди със самоувереност. Кокчу я усети и се намръщи.
— Сами сме, робе. Нито ти си ми притрябвал, нито онова, което имаш да ми казваш. Говори бързо или утре сутринта ще те дам на кучетата.
Шпионинът бавно пое дъх, приготвяйки думите, които можеха да му докарат мъчения и смърт още преди изгрев-слънце. Не той беше избрал момента. Труповете в Йенкин го бяха направили. Сега или щеше да се окаже прав относно шамана, или да умре.
— Аз съм от Йенкин — тихо каза той. — Човек на императора.
Очите на Кокчу се разшириха. Шпионинът кимна.
— Сега животът ми наистина е в ръцете ти. — Внезапен инстинкт го накара да извади камата от ботуша си и да я остави на пода в краката му. Кокчу кимна на тази проява на доверие, но не свали ножа си.
— Императорът сигурно е отчаян или е загубил ума си от глад — тихо рече шаманът.
— Императорът е седемгодишно момче. Градът се управлява от генерала, когото вашият хан разби.
— Значи той те е пратил тук? Защо? — с искрено любопитство запита Кокчу. И си отговори сам, преди другият да успее да отвори уста. — Защото убиецът не успя. Защото иска племената да се махнат, преди хората му да са измрели от глад или да се разбунтуват и да подпалят града.