Шпионинът развърза езика си и отговори, безсилен от облекчение. Наблизо се чуха гласове и той продължи забързано, като отчаяно се мъчеше да завърши.
— Ще направя каквото искаш. Когато се вдигне бялата шатра, императорът ще се предаде. — Помисли за момент, после заговори отново. Гласовете отвън приближаваха.
— Има ли предателство, шамане, всичко, което искаш да знаеш, ще бъде погълнато от пламъците. В града има достатъчно горяща прах, за да превърне и камъните в пепел.
— Дръзка заплаха — презрително отвърна Кокчу. — Питам се дали сънародниците ти наистина имат волята да извършат подобно нещо. Изслушах те, робе. Ти си свърши работата. А сега се връщай в града си и чакай бялата шатра заедно с твоя император. Тя ще се появи, когато й дойде времето.
На шпионина му се искаше да натисне шамана повече, да го накара да разбере, че трябва да действа бързо. Предпазливостта затвори устата му — реши, че това само ще отслаби позицията му. Шамана просто не го беше грижа, че хората в града измираха всеки ден.
— Какво става тук? — рязко попита Кокчу, разтревожен от виковете пред гера. Даде знак на шпионина да излезе и го последва на лунната светлина. Всички около тях бяха вперили погледи в града и двамата мъже също се обърнаха към стените.
Младите жени бавно се изкачваха по каменните стъпала, облечени в цвета на смъртта — бялото. Бяха слаби като скелети и боси, но не трепереха. Студът сякаш изобщо не достигаше до тях. Войниците отстъпиха в суеверен ужас и никой не прегради пътя им. Хиляди се събраха на стената. Десетки хиляди. Дори вятърът престана да шепне по улиците и тишината беше пълна.
Алеята около града беше замръзнала, бяла и твърда на петдесет стъпки под тях. Почти едновременно младите жени пристъпиха до самия ръб. Някои се държаха за ръце, други стояха сами и гледаха в мрака. Стояха наредени по всичките мили на стената и се взираха надолу.
Шпионинът затаи дъх и прошепна една прастара молитва от времето, когато все още не беше забравил истинското си име. Сърцето му се късаше за сънародниците му и града.
По цялата стена се бяха изкачили бели призрачни фигури. Монголските воини видяха, че това са жени и започнаха да им подвикват, да се смеят и да подхвърлят неприлични шеги. Шпионинът тръсна глава, за да заглуши грубите звуци. В очите му проблеснаха сълзи. Много от момичетата се държаха за ръце и се взираха надолу към врага, настанил се пред самите порти на императорския град.
Замръзнал от мъка, шпионинът гледаше как пристъпват напред. Насъбралите се воини млъкнаха потресено. В далечината момичетата започнаха да падат като бели листенца и дори Кокчу поклати глава поразен. Хиляди други заеха местата им на стената и пристъпиха напред към смъртта, без да издадат нито звук. Телата им се натрошаваха в твърдия камък отдолу.
— Има ли предателство, градът и всичко в него ще бъде погълнато от пламъците — прошепна шпионинът на шамана с изтънял от мъка глас.
Кокчу вече не се съмняваше в това.
31.
Зимата напредваше и в герите започнаха да се раждат деца, много от които бяха заченати от мъже, заминали надалеч с военачалниците или с някоя от дипломатическите групи на Темуге. Свежата кръв беше в изобилие след залавянето на предназначения за града обоз и огромният лагер се радваше на мир и охолство, каквито не беше познавал досега. Хаджиун поддържаше воините във форма с непрекъснати тренировки в равнината около Йенкин, но спокойствието им беше привидно и малко бяха онези, които не обръщаха изпълнени с очакване погледи към града.
За първи път в живота си Чингис страдаше от студа. Апетитът му беше слаб, но въпреки това той натрупа малко мазнини, като се принуди да яде говеждо и ориз. Вече не беше кожа и кости, но кашлицата му не изчезна, оставяше го без дъх и го вбесяваше. За човек, който никога не бе боледувал, беше отчайващо да вижда как го предава собственото му тяло. От всички в лагера той най-често поглеждаше към града, нетърпелив по-скоро да падне.
Беше среднощ, навън бушуваше снежна виелица, когато Кокчу дойде при него. По някаква причина кашлицата се беше засилила и Чингис бе свикнал шаманът да го посещава преди зазоряване и да му носи топли питиета. Герите бяха съвсем близо един до друг и всички наоколо чуваха раздиращите звуци.