— Ще наредя на стража да отнесе брат ми до гера му — рече той. — Как мислиш, кашлицата му ще се оправи ли?
Кокчу поклати глава.
— Не успях да открия проклятието. Вземи го, щом желаеш. Трябва да помисля за онова, което ми разкриха духовете.
На Темуге му се прииска да бодне суетата му с някоя хаплива забележка, но не успя да измисли каква точно и изпълзя навън да повика стража. Снегът се сипеше около него, докато якият воин вдигаше Чингис на раменете си. Физиономията на Темуге беше кисела. Нищо добро нямаше да излезе от издигането на Кокчу, сигурен беше той.
Джи Джонг се събуди внезапно от звука на сандали по твърдия под. Тръсна глава, за да се разсъни, и пренебрегна болезнения спазъм на празния стомах, който не му даваше покой. Дори императорският двор гладуваше. Предишния ден Джи Джонг беше изял една-единствена купа рядка супа. Плуващите в нея парченца месо май бяха от последния императорски кон, заклан още преди месеци. Надяваше се да е така. Като войник се беше научил никога да не отказва храна, дори ако месото е развалено.
Отметна завивките, стана и посегна към меча си, когато слугата влезе.
— Кой си ти, че ме будиш по това време? — навъсено попита Джи Джонг. Навън беше още тъмно и той бе замаян от съня. Свали меча, когато слугата се хвърли на пода и докосна с глава камъка.
— Господарю регент, извикан си от Сина на небето — рече той, без да поглежда нагоре. Джи Джонг се намръщи от изненада. Момчето император Сюан никога не се беше осмелявало да го вика. Потисна временно гнева си и извика робите си да го изкъпят и облекат.
Слугата затрепери видимо, щом чу призивите му.
— Господарю, императорът каза да дойдеш веднага.
— Сюан ще чака, колкото намеря за добре! — озъби се Джи Джонг, с което още повече ужаси човека. — Изчакай ме отвън.
Слугата побърза да се изправи и Джи Джонг се замисли дали да не го засили с ритник.
Робите му се появиха и все пак Джи Джонг ги накара да побързат. Реши да не се къпе и се задоволи само да приберат назад дългата му коса с бронзов клипс, така че да виси на опашка върху доспехите му. Надушваше собствената си пот и настроението му се вкисна още повече, когато се запита дали зад всичко това не стоят министрите.
Когато излезе от покоите си и слугата забърза пред него, той виждаше сивото утро от всеки отворен прозорец. Това беше любимата му част от деня, но стомахът му отново се сви болезнено.
Намери императора в залата за аудиенции, в която Джи Джонг беше убил баща му. Докато минаваше покрай стражите, регентът се запита дали някой е казал на момчето, че седи на същия стол.
Министрите се бяха скупчили като ято пъстроцветни птици. Руин Чу, първият сред тях, стоеше от дясната страна на трона, в който дребният Сюан изглеждаше още по-мъничък. Министърът изглеждаше нервен и в същото време непокорен, и Джи Джонг изпита любопитство, докато приближаваше и подгъваше коляно.
— Синът на небето ме призова и ето ме тук — произнесе ясно той в тишината. Видя, че погледът на Сюан е прикован към меча му, и предположи, че момчето много добре знае какво се е случило с баща му. Ако наистина беше така, изборът на помещението не беше случаен и Джи Джонг овладя нетърпението си, докато не научи какво беше дало на императорските птици такава самоувереност.
За негова изненада заговори самият Сюан:
— Градът ми гладува, регенте — каза той. Гласът му леко трепереше, но момчето го овладя и продължи. — С лотарията измряха около една пета от жителите, в това число и онези, които се хвърлиха от стените.
Джи Джонг едва не се сопна при напомнянето на онзи срамен инцидент, но знаеше, че трябва да има нещо друго, щом Сюан се бе осмелил да го извика.
— При толкова много гърла за изхранване мъртвите не се погребват — продължи императорът. — Трябва да понасяме срама да ядем собствените си близки или да идем при тях.
— Защо съм извикан тук? — прекъсна го Джи Джонг, внезапно уморен от приказките на момчето. Руин Чу ахна при това безочие. Джи Джонг хвърли ленив поглед към него. Министърът изобщо не го интересуваше.
Момчето на трона се наведе напред и събра целия си кураж.
— Монголският хан отново издигна бялата си шатра в равнината. Шпионинът, когото изпрати, си е свършил работата и най-сетне ще можем да платим откупа.