Останал без думи, Джи Джонг сви юмрук. Това не беше победата, която той желаеше, но градът беше на път да се превърне в масова гробница. Нужно му беше огромно усилие на волята, за да се усмихне.
— Значи негово величество ще оцелее. Ще ида на стената да видя онази бяла шатра, а после ще пратя вест на хана. Ще говорим отново.
Видя презрението по лицата на министрите и изпита омраза към тях. Всички до последния човек виждаха в негово лице главния виновник за стоварилата се върху Йенкин катастрофа. Срамът от предаването щеше да залее града заедно с облекчението. Всички, от първенците в двора до последния рибар, щяха да знаят, че императорът е бил принуден да плаща откуп. Все пак щяха да останат живи и да се отърват от капана, в който се бе превърнала столицата. След като монголите получеха кръвнината си, дворът щеше да отпътува на юг и да събере сили и съюзници там. Може би щяха дори да получат подкрепата на империя Сун далеч на юг и с помощта на роднините да смажат нашественика. Щеше да има още битки с монголската орда, но никога вече нямаше да позволят императорът да се окаже в капан. Във всеки случай щяха да оживеят.
В залата за аудиенции беше студено и Джи Джонг потръпна, осъзнавайки, че стои в пълна тишина под погледите на императора и министрите му. Нямаше думи, с които да изрази горчивата болка от онова, което трябва да направи, и се опита да се освободи от тежестта й. Нямаше смисъл да чакат целият град да измре от глад и накрая монголите да се покатерят по стената, за да намерят единствено мъртъвци. След време Дзин отново щеше да бъде силен. Мисълта за лукса на юга донякъде го поободри. Там щеше да има храна и войска.
— Това е правилно решение, Сине на небето — рече той и се поклони, след което напусна помещението.
Когато излезе, един от робите край стената пристъпи напред. Погледът на момчето император се стрелна към него и в очите, където доскоро имаше единствено нервност, се четеше злост и гняв.
Робът се изправи неусетно. Нямаше нито един косъм, нито дори вежди и мигли, а кожата му блестеше от някакво мазило. Мъжът се взираше след регента, сякаш можеше да види през тежката врата на залата.
— Нека живее до изплащането на откупа — каза Сюан. — После искам да умре по възможно най-болезнения начин. Заради провала му и заради баща ми.
Майсторът на Черната гилдия на убийците се поклони почтително на момчето, което управляваше империята.
— Ще бъде изпълнено, твое императорско величество.
32.
Странно беше да видят портите на Йенкин най-сетне отворени. Чингис замръзна в седлото си, когато се появи първата тежко натоварена каруца. Това, че я теглеха хора, а не животни, показваше състоянието на града. Той едва се сдържа да не пришпори коня си и да атакува, макар че много месеци беше копнял за този момент. Но си каза, че е взел правилното решение, и хвърли поглед към Кокчу, който беше от дясната му страна, яхнал пони от най-добрата порода сред племената.
Кокчу не можа да скрие усмивката си, когато пророчеството му се потвърди. Беше разказал на Чингис подробностите от видението си, докато черната шатра се издигаше пред града, и ханът му обеща да приеме откупа, ако изобщо му бъде предложен такъв. Не само бе засилил властта и влиянието си сред племената, но и бе станал много по-богат, отколкото някога беше мечтал. Съвестта му беше спокойна, докато гледаше идващото към тях съкровище на империята. Беше излъгал хана и може би го беше лишил от кървава победа, но все пак Йенкин падна и Кокчу беше творецът на монголския триумф. Тридесет хиляди воини приветстваха с радостни викове приближаващите каруци, докато не останаха без глас. Знаеха, че ще носят зелена коприна преди още да е свършил денят. За мъже, които живееха за да грабят, това беше гледка, която щяха да разказват на внуците си. Самият император беше принуден да падне на колене пред тях и на непревземаемия град не му оставаше друго, освен да избълва богатствата си след поражението.
За първи път военачалниците можеха да надникнат през отворените врати към града зад стените. Виждаха широка улица, която изчезваше в далечината. Чингис се изкашля в юмрук, докато откупът излизаше отвътре като изплезен език. Хората се суетяха около колоната и цялата операция малко се различаваше от военна. Мнозина бяха станали кожа и кости от глад. Препъваха се, пак теглеха, а опитаха ли се да починат, дзинските офицери ги бичуваха жестоко, докато не тръгнат отново или не умрат.