Минали четири години, жителите на Йенкин били принудени да ядат собствените си мъртъвци и през 1215 г. отворили портите и се предали. Чингис приел това заедно с невъобразим по размерите си откуп. После потеглил обратно към степите от младостта си, както правел през целия си живот. След края на обсадата императорът избягал на юг. Макар че не се върнал лично, Чингис пратил войска да отмъсти на града. В някои части на Йенкин пожарите бушували цял месец.
Въпреки омразата му към Дзин на Чингис не било писано да ги види окончателно победени и покорени. Това щели да постигнат неговите синове и внукът му Кублай. В зенита на своя успех той напуснал Китай и се насочил на запад. Вярно е, че ислямските владетели отказали да признаят властта му, но Чингис не бил толкова непрактичен, че да реагира необмислено. В книгите по история обикновено се подминава странният факт, че той зарязва Китай точно когато е бил готов да падне в краката му. Възможно е просто да се е поддал на предизвикателството на шаха на Хорезъм Ала-Уд-Дин Мохамед. Чингис не бил от хората, склонни да оставят предизвикателствата без отговор. Всъщност изглежда им се е наслаждавал съвсем истински.
Той разбирал идеята за държави и закони и постепенно разработил свой кодекс, известен като Яса.
„Ако големците, военачалниците и водачите на многото потомци на владетеля, които ще се родят в бъдеще, не се придържат стриктно към Яса, силата на държавата ще угасне и ще настъпи краят й. Колкото и да търсят Чингис хан, няма да го намерят.“
В тези думи виждаме мечтателя, който можел да си представи един народ в пръснатите племена и разбирал, че му е отредено да владее такива огромни територии.
Системата на бялата, червената и черната шатра била използвана от Чингис по начина, който описвам тук. Това било един вид пропаганда, предназначена да сплаши градовете и да ги накара да се предадат бързо. Пашата винаги е била проблем за монголите и продължителните обсади трябвало да се избягват при всяка възможност. Те не подхождали нито на темперамента им, нито на военния стил на Чингис, в който основните фактори били скоростта и подвижността. По същия начин подкарването на враговете към някой град с цел намаляване на ресурсите му било безжалостна проява на здрав разум. В известен смисъл Чингис бил абсолютен прагматик, но никога не бива да забравяме една характерна особеност на монголското военно дело — отмъщението. Рефренът „изгубихме много добри хора“ често се е използвал за оправдаване на всеобщата атака след някой неуспех.
Чингис бил склонен и да изпробва нови техники и оръжия, като например дългото копие. Лъкът винаги е бил основното оръжие на монголските конници, но те използвали и копия по съвсем същия начин, по който го правели и средновековните рицари — като невероятно успешна тежка атака срещу пехота и други конници.
Измамата е друг ключов момент за много от монголските победи. Чингис и подчинените му смятали честната битка за нещо едва ли не дискредитиращо. Победите с коварство носели далеч повече чест и винаги се разглеждали като начин да се излъже врага — било с привидно отстъпление, скрити подкрепления и дори сламени чучела на резервните коне, които да създават впечатление за войска, каквато всъщност нямало. За някои може да бъде интересно, че Баден-Пауъл8 използвал същия подход при отбраната на Мейфкинг седем века по-късно — с фалшиви минни полета, пращане на хора да полагат невидима бодлива тел и всякакви подобни трикове и номера. Някои неща просто не се променят.
Инцидентът, при който Джелме смукал кръв от врата на Чингис, е интересен. Не се е запазил спомен за отрова, но как иначе да се обясни подобно действие? Не е нужно да се изсмуква съсирена кръв от рана на гърлото. Това не помага за заздравяването й и всъщност може да доведе до скъсване на артерия. Исторически инцидентът се е случил по-рано, отколкото го представям тук, но той е твърде необичаен, за да бъде подминат.