— Щом сме последните, Чингис явно скоро ще отправи тази огромна стрела към враговете си — каза ханът, докато Хазар се настаняваше до него. После изцъка на воловете и каруцата тежко потегли. Хазар забеляза, че уйгурските воини остават в строй около тях, и остана доволен. Можеха да яздят.
— Само той може да каже, господарю. — Синините от побоя бяха почти изчезнали, но той усети как погледът на хана се спира върху тях, макар и без коментар. Лагерът се беше кротнал след унижението на войела, но в края на лятото всички отново бяха започнали да губят търпение и с пристигането на уйгурите Хазар нямаше да се учуди, ако брат му потегли след няколко дни. Усети възбуда при тази мисъл. Племената бяха тук и Чингис щеше да приеме клетвите им за вярност. После щеше да започне войната, а той и братята му щяха да изритат крака на Дзин от вратовете на сънародниците си.
— Изглеждаш весел, Хазар — отбеляза Барчук, докато обръщаше каруцата покрай една ниска могилка. Той излъчваше сила, а очите му бяха развеселени.
— Мислех си, че никога досега не сме се събирали заедно, господарю. Винаги е имало кръвни вражди или машинации на Дзин, заради които да се държим за гушите. — Хазар махна с ръка към огромния лагер. — А това е нещо съвсем ново.
— Но може да приключи с унищожаване на народа ни — промърмори Барчук, като го следеше внимателно. Хазар се ухили. Спомни си, че Хаджиун и Чингис бяха разисквали същия въпрос и повтори техните думи:
— Да, но никой от нас, нито един мъж, жена или дете, няма да бъде жив след сто години. Всички, които виждаш тук, ще са кости.
Видя, че Барчук се мръщи объркан и му се прииска да имаше красноречието на Хаджиун.
— Какъв е смисълът на живота, ако не да завоюваш? Да спечелиш жени и земи? Предпочитам да съм тук и да видя всичко това, вместо да прекарам живота си в мир.
Барчук кимна.
— Ти си философ, Хазар.
Хазар се засмя.
— А ти си единственият, който мисли така. Не, аз просто съм брат на великия хан и това е нашето време.
3.
Ханът на уйгурите Барчук говори часове наред, докато извън големия гер слънцето не залезе. Чингис бе запленен от познанията на този мъж. Когато нещо му беше неясно, той го караше да повтаря и обяснява, докато не разбере всичко.
Щом станеше дума за Дзин, Чингис се навеждаше напред като ястреб, с пламнали очи. Уйгурите бяха дошли от земите далеч на югозапад, на границата на пустинята Гоби и дзинското кралство Си Ся. Чингис жадно поглъщаше всяка подробност за търговските кервани на Дзин, за облеклото и обичаите им и най-вече за оръжието и доспехите. Наистина, търговците едва ли имаха най-добрата охрана, но всеки къс информация падаше като капка вода в пустинята на въображението му и потъваше дълбоко в недрата й.
— Мирът ви е донесъл богатство и сигурност — каза Чингис, когато Барчук спря, за да пийне глътка чай. — Сигурно си можел да се обърнеш към владетеля на Си Ся с молба за съюз против мен. Не си ли обмислял тази възможност?
— Разбира се — отвърна Барчук с обезоръжаваща откровеност. — Но ако си останал с впечатление, че те са приятелски настроени, явно съм те заблудил. Търгуват с нас заради кожите на снежни леопарди от планините, дебелата вълна и семената от редки растения, които използват в лечителското си изкуство. В замяна ни предлагат необработено желязо, килими, чай, а понякога и някой свитък, който са копирали многократно. — Той млъкна и се усмихна накриво. — Идват с носилките и стражите си в селищата на уйгурите, но на лицето на всеки от тях, дори на онези, които наричат роби, се чете отвращение. — Споменът предизвика пристъп на раздразнение и ханът избърса чело, преди да продължи. — Знам езика им и ги познавам прекалено добре, за да искам подкрепа от тях. Трябва да ги видиш, за да разбереш, господарю. Изобщо не ги е грижа за тези, които не са поданици на Си Ся. Дори в Дзин ги смятат за отделен народ, макар че много от обичаите им са почти едни и същи. Плащат данък на императора и се намират под негова закрила, но се смятат за независими от могъщия си съсед. Арогантността им е невъобразима, господарю.
Барчук се наведе напред и протегна ръка, за да потупа Чингис по коляното. Сякаш не забеляза, че мъжете в гера настръхнаха.
— От поколения се задоволяваме само с отпадъците им, господарю, а те пазят най-доброто месо зад своите крепости и стени.