— Ще поставя Арслан начело на втората група — отвърна Хаджиун. Изборът беше добър и Чингис кимна утвърдително. Ковачът можеше да изпълнява заповеди и под дъжд от стрели.
Стената сякаш продължаваше да се извисява зад тях, макар че не се виждаше от мястото, където се намираха. Чингис нямаше представа какво се крие зад тъмните камъни и колко души защитават прохода. Но това нямаше значение. След по-малко от два дни щяха да изпразнят и последните мехове с вода. След това племената щяха да започнат да се топят от жажда и от собствените му амбиции. Крепостта трябваше да падне.
Много от хората носеха чудесни мечове и копия, които щяха да оставят в пясъка — всичко, което би хванало окото на защитниците и би ги накарало да излязат навън. Носеха най-добрите доспехи, копирани по дзински модел. В жегата пластините пареха голата кожа и не след дълго копринените хастари бяха подгизнали от пот. Мъжете отпиваха глътки от скъпоценната вода. Чингис не беше наложил дажби на онези, които щяха да рискуват живота си.
— Направихме всичко, каквото можем, братко — прекъсна мислите му Хазар. Двамата наблюдаваха Кокчу, който излезе пред воините и започна да ги ръси със скъпоценна вода и да припява. Мнозина сведоха глави да получат благословията му и Чингис се намръщи. Представи си, че Темуге върши същото, и не видя никаква слава в това.
— Трябва да бъда сред нападателите — промърмори той.
Хаджиун го чу и поклати глава.
— Не трябва да те виждат да бягаш от каквото и да било, братко. Може планът да се провали и племената да бъдат разгромени. Не можеш да се покажеш като страхливец — половината войска няма представа за плана. Достатъчно им е да видят, че наблюдаваш. Подбрах най-дръзките и смелите. Ще спазват заповедите.
— Длъжни са — отвърна Чингис.
Братята му се отдръпнаха, за да направят път на ударния отряд и широкото дървено прикритие. Воините го носеха над главите си с гордост и напрежението се натрупваше в тишината.
— Искам да видя стената съборена — каза им Чингис. — Ако не с мечове и чукове, то с коварство. Някои от вас ще умрат, но бащата-небе обича духа на воина и ще ви посрещне добре. Вие ще откриете пътя към богатствата на кралството от другата страна. Бийте барабани, надуйте рогове. Нека да ви чуят и да затреперят в скъпоценната си крепост. Нека звукът стигне до сърцето на Си Ся и дори до градовете на Дзин.
Бойците поеха дълбоко въздух, приготвяйки се за предстоящия спринт. Някъде в далечината изкрещя птица, литнала високо в топлите въздушни потоци над хълмовете. Кокчу възкликна, че това е добър знак, и повечето мъже вдигнаха глави към синия купол над тях. Барабанчиците задумкаха боен ритъм, сърцата забиха по-бързо. Чингис махна с ръка, войската изрева, засвириха рогове. Първата група тръгна в тръс към мястото, откъдето щяха да влязат в клисурата, и набра скорост, надавайки дрезгави викове. В отговор се разнесоха предупредителни крясъци от крепостта.
— Сега ще видим — каза Чингис, като стискаше, и отпускаше дръжката на меча си.
Виковете на тичащите воини гръмко отекваха в стръмните стени на клисурата. Всички се измъчваха от тежестта на преградата над главите им и вече бяха полуслепи от стичащата се пот. Усилията им се оправдаха миг по-късно, когато дъските се покриха с черни стрели с треперещи разноцветни пера. Чингис забеляза, че стрелците са дисциплинирани и стрелят по заповед. Някои от изстрелите бяха успешни и когато барикадата достигна стената, три фигури останаха да лежат проснати по очи върху пясъка.
Проходът се изпълни с грохот, когато чуковете заблъскаха портата в стената. Стрелците се трупаха отгоре и се навеждаха, за да пуснат стрелите си и през най-малките пролуки. Бойците долу надаваха викове и падаха по края на дървения щит, а телата им се гърчеха, улучвани отново и отново.
Чингис тихо изруга, когато видя над парапета големите камъни. Беше обсъждал тази възможност с военачалниците, но въпреки това трепна, когато някакъв командир с украсен с пера шлем вдигна ръка и изрева заповед. Първият камък пада много дълго и Чингис чу изпукването, когато мъжете под преградата рухнаха на колене. Когато се изправиха с мъка, бойците с чуковете заудряха още по-силно с темпото на барабаните, които ги бяха изпратили.
Още два камъка полетяха надолу и дървената барикада се разпадна. Чуковете бяха захвърлени на земята и се надигна ужасен рев, когато стрелците съзряха живите мишени. Чингис сви юмруци, гледаше как хората му се пръсват. Портата бе издържала и не им оставаше нищо друго, освен да размахват яростно оръжия към враговете високо над тях. Бойците започнаха да падат един след друг и накрая всички се втурнаха отчаяно обратно към прохода.