— Връщайте се при портата! — изкрещя Лиу и размаха меча си.
Войниците около него го зяпаха стъписани; ръцете им бяха пълни със стрели и мечове.
— Бягайте! Назад! — отново изрева Лиу. Озърна се назад към прохода, видя първите черни редици галопиращи коне и се втурна към портата. Ако глупаците са прекалено бавни, вината си е изцяло тяхна, помисли си той и препусна с всички сили.
Успя да измине само няколко крачки и се закова ужасен. Някои от труповете около портата наскачаха с все още стърчащи от тях стрели. Един от тях бе лежал абсолютно неподвижно, когато Лиу счупи ръката му. Преглътна паниката си, тъй като грохотът зад него наближаваше, и отново се затича. Видя, че портата започва да се затваря, но един от враговете вече бе пъхнал ръка в процепа. Мъжът изкрещя, когато ръката му беше насечена на парчета, но след него се втурнаха други, отвориха широко вратата и се нахвърлиха върху защитниците.
Лиу нададе яростен вой и така и не видя стрелата, която се заби в шията му. Падна в пясъка, усещаше жилото й дори докато мракът се спускаше върху него. Оставил бе вътрешната порта затворена, сигурен беше. Беше я проверил лично и все още имаше някаква надежда. Кръвта задави мислите му и тропотът на копитата изведнъж заглъхна.
Субодай се изправи на мястото, където лежеше в пясъка. Повалилата го стрела бе последвана от още две, които се бяха забили в бронята му. Ребрата му агонизираха, всяка стъпка предизвикваше нови пристъпи на болка, а по бедрото си усещаше топла струйка кръв. Клисурата се бе изпълнила с гръмотевичен грохот от препускащите с всички сили конници. Чу бръмчене на лъкове, погледна нагоре и видя полетелите черни стрели. Един кон изцвили зад него; портата беше отворена, задръстена от тела, и Субодай с олюляване тръгна към нея.
Огледа се за мъжете, начело на които го беше поставил Чингис. Четирима от тях се бяха втурнали към портата, а останалите продължаваха да лежат, явно наистина мъртви. Преглътна болезнено, когато прескочи един от тях. Познаваше го, беше от собственото му племе.
Тропотът на конниците го застигаше, той очакваше всеки момент да бъде прегазен. Помисли си, че раните сигурно са го замаяли — всичко ставаше някак си бавно, а в същото време чуваше бързото си, тежко дишане. Затвори уста, раздразнен от тази проява на слабост. Оцелелите при нападението се бяха втурнали през портата с извадени мечове. Чу бръмченето на тетива, приглушено от дебелите каменни стени. Видя как мъжете падат от другата страна, надупчени със стрели. В същия миг умът му се проясни и сетивата му се изостриха. Стрелите продължаваха да потъват в пясъка около него, но той не им обръщаше внимание. Изрева на хората си да спрат тъкмо когато стигнаха портата. Гласът му беше груб, но за негово облекчение те го чуха.
— Направете си щитове от дървото. Вземете чуковете — викна Субодай и посочи.
Чу дрънчене на брони, когато мъжете наскачаха в пясъка наоколо. Хазар изтича покрай него и Субодай го сграбчи за ръката.
— Вътре има стрелци. Още можем да използваме счупените дъски.
Стрелите изчезваха в пясъка около тях, само черните им пера оставаха да стърчат отгоре. Хазар спокойно погледна към ръката на Субодай, точно колкото да напомни на младия воин пред кого се намира. Той го пусна и Хазар започна да раздава заповеди. Всички наоколо взеха парчета от разбитото прикритие и ги вдигнаха над главите си, докато тичаха през портата.
Когато отново вдигнаха чуковете, стрелците над тях започнаха да стрелят в ямата между двете порти. Въпреки грубите щитове някои от стрелите успяха да достигнат целта си. Изправен на горещия пясък отвън, Хазар нареди да пускат залпове стрели върху защитниците на външната страна, за да ги принуди да останат скрити и да не могат да се прицелят, докато войската напредваше. Прехапа устна, като видя в каква открита позиция се намират, но нямаха друг избор, докато не разбият вътрешната порта. Глухите удари на чуковете отекваха наред с виковете на умиращите.
— Влизай вътре и не им давай да си поемат дъх — извика Хазар на Субодай. Младият воин сведе глава и се затича към хората си.
Мина през ивица сянка, отново се озова под яркото слънце и видя редицата стрелци със студени погледи, които пускаха стрела след стрела в каменния капан.
Едва успя да се шмугне под един от щитовете. Стрела одраска ръката му и той изруга на глас. Само един от десетимата му подчинени беше останал жив.