Рай Чианг насочи светлите си очи към генерала.
— Баща ми разполагаше с четиридесет хиляди обучени войници, които да бранят стените на Инчуан. Като дете гледах как червените редици маршируват през града на рождения му ден. Те сякаш нямаха край. — Намръщи се раздразнено. — Послушах глупаците и сравних разходите по това множество с евентуалните опасности, пред които бихме могли да се изправим. Гвардията ми се състои само от двайсет хиляди души, а ти искаш да ги пратя навън? Тогава кой ще защитава града? Кой ще обслужва големите лъкове и ще пази стените? Да не мислиш, че селяните и търговците ще ни бъдат полезни, ако гвардията ми излезе навън? Ще избухнат гладни бунтове и пожари. Планирай победата си без гвардията, генерале. Друг начин няма.
Генерал Гиам беше син на един от чичовците на краля и затова бе напреднал в кариерата с лекота. Въпреки това той намери достатъчно смелост да се изправи срещу неодобрението на Рай Чианг.
— Ако ми дадеш десет хиляди от гвардейците си, те ще удържат останалите. Ще бъдат ядрото, което врагът не ще успее да пречупи.
— Дори десет хиляди са твърде много — рязко отвърна Рай Чианг.
Генерал Гиам преглътна.
— Без кавалерия не мога да победя, господарю. Дори с пет хиляди гвардейци, три хиляди от които на тежки коне, бих могъл да имам някакъв шанс. Ако не можеш да ми ги дадеш, по-добре ме екзекутирай още сега.
Рай Чианг вдигна очи от картата и срещна спокойния поглед на генерал Гиам. Усмихна се, развеселен от капчицата пот, която се стичаше по врата му.
— Много добре. Така няма да ти дам най-доброто, с което разполагаме, но все пак ще запазим достатъчно хора за защитата на града. Вземи хиляда арбалетчици, две хиляди кавалеристи и още толкова копиеносци. Те ще бъдат ядрото, което ще поведе останалите срещу врага.
За миг генералът затвори очи в мълчалива благодарност. Рай Чианг не забеляза това, тъй като се обърна обратно към картата.
— Можеш да опразниш оръжейните складове. Опълчението не е червената ми гвардия, но пък видът й може да вдъхне кураж на войниците. А и няма съмнение, че това ще премахне отегчението им от бесенето на печалбари и варосването на казарми. Не ме разочаровай, генерале.
— Обещавам, твое величество.
Чингис яздеше начело на войската — огромна редица конници, простряла се през равнината на Си Ся. Когато стигаха някой канал, редицата се разваляше — воините се състезаваха помежду си кой ще прескочи препятствието и се смееха на онези, които падаха в тъмната вода и трябваше здравата да препускат, за да настигнат другарите си.
Град Инчуан се виждаше от часове като петънце на хоризонта, преди Чингис да даде заповед да спрат. По редицата прозвучаха рогове и множеството закова на място; отекнаха заповедите към хората по крилата. Намираха се на вражеска територия и не биваше да са невнимателни.
Градът се извисяваше в далечината. Макар и отдалечен на много мили, той изглеждаше масивен и застрашителен с огромните си размери. Чингис присви очи през следобедната мараня. Строителите бяха използвали тъмносив камък, той различи колони, които май бяха вградени в стените кули. Не можеше да разбере предназначението им и се мъчеше да не покаже безпокойството си пред своите хора.
Огледа се. Войската му не можеше да бъде изненадана със засада върху толкова равен терен. В засетите ниви биха могли да се крият войници, но съгледвачите щяха да ги забележат много преди да се приближат достатъчно. Мястото бе безопасно. Той взе решение, спеши се и заповяда да се установят на лагер.
Зад него племената се разшетаха по обичайния им начин. С отдавна заучени и привични движения отделните семейства заиздигаха герите си. Село, градче, истински град израсна от каруците. Не след дълго се появи каруцата на самия Чингис и въздухът се изпълни с миризмата на печено овнешко.
Арслан вървеше покрай редицата със сина си Джелме. Под погледите им воините от всички племена се изпъваха и свеждаха приказките до минимум. Чингис беше доволен и се усмихна, когато стигнаха до него.
— Никога не съм виждал толкова равна страна — рече Арслан. — Няма къде да се оттеглим и да се защитаваме, ако ни притиснат. Тук сме прекалено открити.
Синът му Джелме вдигна очи при тези думи, но не каза нищо. Арслан беше два пъти по-възрастен от останалите военачалници и командваше предпазливо и разумно. Никога не се бе показвал като луда глава пред племената, но те уважаваха уменията му, а от гнева му се страхуваха.