— Няма да бъдем отблъснати, Арслан. Не и оттук — потупа го по рамото Чингис. — Ще ги накараме да излязат от онзи град, а ако не го сторят, може просто да издигна земен насип до стените им и да препусна вътре. Гледката ще си заслужава, не мислиш ли?
Арслан се усмихна стегнато. Той беше един от тези, които се бяха приближавали до Инчуан достатъчно близо, за да накарат защитниците да похабят стрелите си по тях.
— Прилича на планина, господарю. Сам ще се убедиш, когато стигнеш по-близо. На всеки ъгъл има кула, а в стените има процепи, през които стрелците те наблюдават. Трудни мишени са, а лесно могат да стрелят по нас.
Доброто настроение на Чингис се стопи.
— Първо ще видя, после ще решавам. Ако не се предадат, ще ги уморим с глад.
Джелме кимна. Беше яздил с баща си и бе почувствал сянката на града върху гърба си. Беше израснал в откритите степи и мисълта за човешкия мравуняк вътре го дразнеше. Самата идея за такъв живот беше оскърбителна.
— Каналите влизат в града, господарю — каза той. — През тунели, закрити с железни решетки. Разбрах, че те отмиват изпражненията на хората и животните. Това може да е слабото им място.
Чингис грейна. Беше яздил цял ден и се чувстваше уморен. Щеше да има време да планира нападението утре, след като се наяде и наспи.
— Ще намерим начин — обеща той.
7.
По-младите воини на Чингис прекараха следващите няколко дни, като яздеха възможно най-близо до града, подлагайки на изпитание куража си. Не срещаха никаква съпротива. Най-дръзките препускаха под сенките на стените и надаваха предизвикателни крясъци. Стрелите свистяха около тях, но за три дни само един защитник успя да направи точен изстрел. Но улученият воин се удържа в седлото и се отдалечи невредим, като измъкна стрелата от бронята си и я захвърли презрително на земята.
Чингис също приближи града заедно с военачалниците и командирите си. Това, което видя, не го окуражи особено. Дори каналите бяха защитени от железни пръти с дебелината на човешка ръка, забити дълбоко в камъка. Вероятно можеха да си пробият път през тях, макар че пълзенето из тъмните тунели щеше да бъде неприятно за хората от степите.
Когато се свечери, братята и военачалниците му се събраха в големия гер, за да се нахранят и да обсъдят проблема. Настроението на Чингис отново беше мрачно, но Арслан го познаваше от началото на възхода му и не се боеше да говори направо.
— С дървените щитове можем да защитим хората достатъчно дълго, за да си пробият път през отворите на канала — каза той, като дъвчеше. — Само че онези неща по стените не ми харесват. Никога преди не бих повярвал, че може да съществуват толкова големи лъкове. Ако са истински, би трябвало да изстрелват стрели с човешки бой. Какви ли поражения нанасят?
— Не можем да стоим отвън цяла вечност, докато те призовават съюзниците си. Но не можем и да ги подминем и да оставим готова за удар войска зад гърба си — промърмори Хаджиун. — Трябва да влезем в града или да се върнем в пустинята и да се откажем от всичко, което спечелихме.
Чингис хвърли кисел поглед към по-младия си брат.
— Тази няма да я бъде — каза той с по-голяма увереност, отколкото чувстваше в действителност. — Реколтата им е в ръцете ни. Колко време ще издържат, преди да започнат да се изяждат един друг? Времето е на наша страна.
— Мисля, че все още не сме ги засегнали сериозно. Те получават вода от каналите, а доколкото знаем, са презапасени със зърно и осолено месо. — Хаджиун видя, че Чингис се мръщи на думите му, и продължи. — Можем да чакаме години наред, а кой знае колко войски ще им се притекат на помощ? Докато започнат да гладуват, може да се изправим срещу самия Дзин и да се окажем в капан между едните и другите.
— Тогава дай решение! — рязко рече Чингис. — Уйгурските учени твърдят, че градовете в Дзин са като този или дори още по-големи, ако можеш да си го представиш. Щом са построени от хора, значи могат да бъдат унищожени от хора, сигурен съм в това. Кажи ми само как да стане.
— Можем да отровим водата в каналите — отвърна Хазар и посегна за парче месо с ножа си. Спря във внезапно настъпилата тишина и огледа присъстващите. — Какво? Страната не е наша.
— Лоши неща говориш — сгълча Хаджиун брат си от името на всички. — Тогава какво ще пием ние самите?
Хазар сви рамене.