Докато вървеше, видя късове разбита броня по земята. Разгледа с интерес едно парче — червеният лак се беше изронил и олющил по ръбовете. Някои от вражеските войници се бяха сражавали добре, но въпреки това монголските лъкове ги повалиха. Това беше добър знак за бъдещето и окончателно потвърждение, че е довел хората си на правилното място. Те знаеха това и гледаха хана си с благоговение. Той ги беше превел през пустинята и ги бе изправил срещу врагове, които се сражаваха лошо. Денят беше добър.
Погледът му се спря върху десетима мъже, вървящи между труповете. Деловете им бяха украсени със сините бродерии на уйгурите. Един от тях носеше торба, а останалите се навеждаха над телата и правеха бързи и резки движения с ножовете си.
— Какво вършите? — извика им той. Те се изправиха гордо, щом видяха кой се обръща към тях.
— Барчук каза, че сигурно ще искаш да научиш броя на убитите — отвърна един от тях. — Режем им ушите, за да ги преброим после.
Чингис примигна. Огледа се и видя, че много от телата имат червени рани на местата, където сутринта са били ушите им. Торбата вече се издуваше.
— Можете да му благодарите от мое име — започна той, но гласът му затихна. Докато мъжете се споглеждаха нервно, Чингис пристъпи сред труповете и вдигна облаци мухи около себе си.
— Този тук няма нито едно ухо — каза той.
Уйгурскйте воини приближиха забързано и докато оглеждаха безухия мъртвец, онзи с торбата започна да ги ругае:
— Ах вие, мърши окаяни! Как ще ги преброим точно, ако режете и двете уши?
Чингис погледна лицата им, избухна в смях и се върна при понито си.
Все още се подсмиваше, когато взе пиката и хвърли черните пирони на земята. Закрачи бавно към стените със зловещия си трофей, като преценяваше обсега на стрелците горе.
Пред очите на градските жители той заби с цялата си тежест пиката в земята и отстъпи назад, като гледаше нагоре. Както и очакваше, към него полетяха тънки стрели, но разстоянието беше твърде голямо и той не трепна. Изтегли меча на баща си и го вдигна към тях, докато войската му припяваше и ревеше отзад.
Изражението му отново стана мрачно. Новият народ беше вкусил първата си кръв. Чингис беше показал на хората си, че могат да се изправят дори срещу дзинските войници. Но въпреки това още нямаше начин да влезе в града, който му се подиграваше със силата си. Бавно отиде до мястото, където се бяха събрали братята му, и им кимна:
— Прекъснете каналите — нареди той.
8.
Всеки способен да върти камък и железарски чук мъж се хвана за работа, но въпреки това им бяха нужни шест дни, за да превърнат каналите около Инчуан в руини. Отначало Чингис гледаше на разрухата с жестокосърдечно удоволствие и се надяваше, че придошлите планински реки ще наводнят града.
С тревога видя колко бързо се покачва нивото на водата в равнината — воините му газеха до глезените в нея, преди да разрушат последния канал. Знойните дни бяха разтопили огромни количества сняг от планинските върхове, а той не се беше замислял сериозно къде ще се събере цялата тази вода, ако не се насочва от каналите към града и нивите.
По обед на третия ден дори слабо наклонените терени се превърнаха в кални пързалки, нивите вече бяха наводнени, а водата продължаваше да се покачва. Чингис видя развеселените погледи на военачалниците си, когато те осъзнаха грешката си. Отначало ловът беше идеален, защото спасяващите се от наводнението дребни животинки лесно се забелязваха отдалеч как пляскат във водата. Стотици зайци бяха убити и отнесени в лагера на тънки вързопчета мокра козина, но скоро и герите се оказаха изложени на опасност. Чингис бе принуден да премести лагера доста на север, преди водата да наводни цялата долина.
Привечер стигнаха едно място над разрушената система от канали, където земята беше все още здрава. Град Инчуан се виждаше като тъмно петно в далечината, а помежду им от нищото се бе появило ново езеро. Беше дълбоко не повече от една стъпка, но улавяше лъчите на залязващото слънце и блестеше в златно мили наред.
Чингис седеше на стъпалата пред гера си, когато приближи брат му Хазар. Физиономията му беше грижливо неутрална. Никой не беше посмял да каже нищо, но вечерта в лагера се виждаха доста изопнати лица. Племената харесаха шегата, стана им смешно, че сами се наводниха и трябваше да се махнат от ниското.