— Нося съобщение от краля на Си Ся — отвърна войникът. За огромно разочарование на Темуге и Кокчу човекът говореше идеално езика на племената.
Чингис погледна въпросително към Барчук и ханът на уйгурите замърмори тихо, като едва мърдаше устни.
— Виждал съм го преди, когато търгувахме. Офицер е от някакъв среден чин, много горделив.
— На такъв прилича в тази хубава броня — отвърна Чингис и отново се обърна към новодошлите. — Слезте от конете, ако искате да говорите с мен.
Конниците се спогледаха и Чингис прикри смеха си, когато нагазиха в гъстата кал. Едва можеха да помръднат в нея и израженията им го развеселиха още повече.
— Какво има да каже кралят ви? — продължи Чингис, като се взираше в офицера. Мъжът беше пламнал от гняв, че калта съсипва хубавите му ботуши, и му трябваха няколко мига да овладее емоциите си, преди да отговори:
— Предлага да сключите примирие и да се срещнете в сянката на градските стени. Дава честната си дума, че няма да атакува, докато си там.
— Какво има да ми казва? — повтори Чингис, сякаш не беше получил отговор.
Мъжът се изчерви още повече.
— Ако можех да чета мислите му, нямаше да има смисъл от подобна среща — рязко отвърна той. Другарите му погледнаха нервно множеството монголски воини с лъкове в ръце. Бяха се запознали с необичайната точност на тези оръжия и се молеха техният говорител да не каже нещо обидно.
Чингис се усмихна.
— Как е името ти, гневни човече?
— Хо Са. Аз съм шао-вей на Инчуан. Сигурно можете да ме наричате хан, старши офицер.
— Не бих те нарекъл хан — отвърна Чингис. — Но въпреки това си добре дошъл в лагера ми, Хо Са. Върни онези кози обратно и ще те посрещна в гера си и ще споделя с теб чая и солта си.
Хо Са се обърна към спътниците си и рязко им кимна към града в далечината. Един от тях изговори поредица безсмислени срички, които накараха Кокчу и Темуге да проточат вратове, за да чуят по-добре. Хо Са сви рамене и седмината се качиха на конете си и обърнаха назад към града.
— Чудесни коне — обади се Барчук до него. Чингис погледна хана на уйгурите. Кимна и улови погледа на Арслан, който стоеше заедно с воините. Рязко посочи с два пръста отдалечаващата се група, подобно на атакуваща змия.
Миг по-късно сто стрели полетяха във въздуха и свалиха седмината конници от седлата. Единият кон също падна и Арслан излая нещо на провинилия се стрелец, взе лъка му, преряза тетивата с ножа си и му върна оръжието. Боецът го взе, навел посрамено глава.
Телата лежаха проснати по очи в калта. Конете не можеха да избягат. Останали без конници, които да ги подкарват, те стояха апатично, загледани назад към племената. Две от животните подушиха труповете на познати хора и изцвилиха нервно от миризмата на кръв.
Хо Са гледаше вбесено със стиснати устни, когато Чингис се обърна към него.
— Конете са хубави — рече Чингис. Изражението на войника не се промени и ханът сви рамене. — Думите не тежат. И сам ще успееш да върнеш отговора ми.
Хо Са беше отведен до големия гер и му дадоха солен чай. Самият Чингис остана да види как улавят конете и ги връщат обратно.
— Аз ще избирам пръв — каза той на Барчук. Ханът на уйгурите кимна и вдигна за момент очи. Чингис щеше да получи най-добрите коне, но и останалите си заслужаваха.
Въпреки че бе есен, слънцето печеше силно в долината на Си Ся и земята се беше покрила с тънка коричка, когато Чингис потегли към града. Кралят беше помолил той да вземе със себе си само трима спътници, но през първите няколко мили пет хиляди монголи яздеха заедно с него. Когато приближи достатъчно, за да види издигнатия пред градските стени павилион, любопитството съвсем завладя Чингис. Какво можеше да иска от него кралят?
Остави ескорта си малко неохотно, макар да знаеше, че Хазар ще препусне на помощ при най-малкия знак от негова страна. Беше обмислил вероятността за изненадващо нападение срещу краля по време на срещата, но Рай Чианг не беше глупак. Навесът с прасковен цвят беше издигнат много близо до градските стени. Огромните лъкове със стрели с железни върхове, дълги човешки бой, бяха в състояние да го унищожат за миг и Чингис нямаше да може да се измъкне. Кралят бе уязвим извън стените, но равновесието вътре беше деликатно.
Чингис седеше изправен в седлото, докато яздеше с Арслан, Хаджиун и Барчук. Бяха добре въоръжени и криеха в доспехите си кинжали в случай, че кралят пожелае да предадат мечовете си.