Побиха я ледени тръпки, когато погледна в очите на шамана. Осъзна, че от него се носеше миризма на кръв, макар по кожата му да не се виждаше нито капка. При мисълта, че този човек ще докосва чудесния й син, тя стисна юмруци, но той вече я беше изплашил с приказките си за смърт и Хулун бе безпомощна пред него.
— Какво трябва да сторя? — прошепна тя.
Той остана напълно неподвижен, докато размишляваше.
— Ще е нужна цялата ми сила, за да призова духовете при сина ти. Ще ми трябва една коза, която да поеме бучката, и втора, която да го пречисти с кръв. Имам необходимите билки, дано съм достатъчно силен.
— А ако се провалиш? — неочаквано попита Бьорте.
Кокчу пое дълбоко въздух и го изпусна през полуотворените си устни.
— Ако силата ми ме остави, докато съм в началото на припяването, ще оцелея. Ако стигна последния етап и духовете ме грабнат, ще ме видите откъснат от тялото ми. Ще живея известно време, но без душата си ще бъда празна обвивка. Това не е шега работа, стара майко.
Хулун отново го загледа с подозрение. Изглеждаше толкова убедителен, но бързите му очи винаги бяха нащрек за това как се приемат думите му.
— Доведи две кози, Бьорте. Да видим какво може да направи.
Навън беше тъмно и докато Бьорте търсеше животните, Кокчу избърса с кърпата гърдите и корема на Темуге. Когато пръстите му притиснаха устата на младежа, той се събуди с блеснали от ужас очи.
— Лежи и не мърдай, момче. Ще ти помогна, стига да имам сила — каза му Кокчу. Не се обърна, когато замъкнаха до него блеещите кози. Цялото му внимание бе насочено към младежа.
Ритуално бавно Кокчу извади четири пиринчени купи от дрехата си и ги постави на пода. Изсипа сив прах във всяка и запали лоена свещ от печката. Не след дълго сивкавите, извиващи се като змии струйки задушлив дим изпълниха гера. Кокчу дишаше дълбоко, изпълваше дробовете си с него. Хулун се закашля и се изчерви. Димът я замайваше, но не можеше да остави сина си сам с човек, на когото нямаше доверие.
Кокчу шепнешком започна да припява на най-древния, почти забравен език на народа им. Хулун се изненада, когато го чу. Звуците събудиха спомени за лечителите и шаманите от младостта й. Те донесоха мрачни спомени и за Бьорте. Тя бе слушала как мъжът й повтаря старите думи в далечната нощ, когато колеше нейните похитители и пъхаше парчета от обгорените им сърца в устата й. В този език нямаше дума за добрина и любов. Бьорте слушаше, а струйките дим попиваха в нея и правеха кожата й безчувствена. Потокът от думи я заля с порой жестоки картини и тя се задави.
— Не мърдай, жено — изръмжа й Кокчу с безумно отворени очи. — Мълчи, духовете идват.
Припяването продължи с нова хипнотизираща сила, той повтаряше фразите отново и отново с все по-висок и напрегнат глас. Първата коза изблея отчаяно, когато той я довлече над Темуге, втренчен в ужасените очи на младежа. С ножа си преряза гърлото на животното и го държа, докато кръвта му се изливаше върху сина на Хулун. Темуге извика от внезапната топлина, но Хулун докосна устните му и той притихна.
Кокчу остави все още конвулсивно ритащата коза да падне. Припяването стана по-бързо, той затвори очи и посегна към корема на Темуге. За негова изненада младежът остана безмълвен и Кокчу стисна бучката силно, за да го накара да извика. Кръвта скри рязкото движение, с което той освободи оплетената жила и я натика обратно зад стената от мускули. Неговият баща му беше показал ритуала с истински тумор. Кокчу бе гледал как старият припява, а мъжете и жените пищяха. Понякога той крещеше в отворените им усти и пръскаше слюнка в гърлата им. Обезсилваше ги до такава степен, че те напълно се изгубваха, обезумяваха и започваха да вярват. А противните отоци се свиваха и изчезваха след този взрив на агония и вяра. Ако човек се отдаде изцяло на шамана, понякога духовете го възнаграждаваха.
Беше безчестно да използва занаята за заблуда на младеж с изсипан корем, но наградата му щеше да бъде огромна. Темуге беше брат на хана, а такъв човек винаги е ценен съюзник. Кокчу си спомни предупрежденията на баща си за шаманите, които злоупотребяват с духовете и прибягват до лъжи и трикове. Старият така и не разбра властта и опиянението от нея. Духовете се събираха около вярата като мухи на мърша. Нямаше нищо лошо в това тя да се възроди в лагера на хана. Така и неговият авторитет щеше да нарасне.