Крис Райън
Господари на войната
По време на война истината е толкова ценна, че трябва да й бъде осигурена охрана, съставена от лъжи.
Бележка на автора
На 31 януари 1991 г., една седмица след като злочестото отделение Браво ДВЕ НУЛА беше разкрито, аз пресякох границата на Ирак и влязох в Сирия. Бях единственият, който не беше заловен жив, но се чувствах зле. Бях бягал в продължение на седем денонощия. Не се бях хранил от шест денонощия и не бях пил вода от три. Ноктите на пръстите на краката ми бяха опадали, покритите ми с мехури крака се бяха инфектирали и от тях течеше гной. Бях преминал през замърсени с ядрени отпадъци участъци и имах халюцинации. Но поне тук, в Сирия, бях в безопасност.
Или си мислех, че съм в безопасност.
Първите сирийци, на които попаднах, бяха селяни. Приготвяха закуската си на една печка пред малката си варосана каменна къща. Дадоха ми студена вода. Без тяхната доброта едва ли щях да оцелея.
Не говорех техния език, нито пък те — моя, но успях да им обясня, че трябва да се добера до най-близкия град. Един млад мъж ми помогна да стигна до него и в следващите няколко часа се запознах с другата страна на живота в Сирия. Наложи ми се да се спасявам от развилняла се тълпа от хора, които, изглежда, бяха решили да ме убият. Задържаха ме трима сирийски полицаи с нисък чин, които увериха хората, че ще бъда осъден на смърт. След като бях извървял около двеста мили пеша в Ирак, аз прекосих по-голямата част от Сирия с кола и стигнах до столицата й Дамаск. Там се озовах в централата на страховитата тайна полиция Мухабарат. Самото име беше в състояние да ужаси обикновените граждани на Сирия, тъй като Мухабарат беше известна с жестоките си изтезанията и често задържаните, които не й харесваха, просто изчезваха.
През 1991 г. обстановката в Сирия беше сложна и криеше много опасности. Оттогава изминаха двайсет години и според мен в момента опасностите са още по-големи. Излязох жив от полицията. Десетки хиляди жертви на сегашната гражданска война в Сирия нямаха моя късмет.
Историята, която следва, е основана на лични преживявания и на достоверна информация за страната, която, докато пиша тези редове, се превръща в едно от най-несигурните и опустошени от войната места в света. Някои части от нея не са приятни за четене. Не се извинявам за чувството, което те предизвикват. Във военните конфликти няма нищо очарователно. Те са грозни и ожесточени и онези, които страдат най-много от последиците им, не са политиците — за тях смъртните случаи не са нищо повече от статистика, а обикновените хора, намиращи се по средата, и войниците, изпратени да изпълняват заповедите на господарите на войната.
Крис Райън
Лондон, 2013 г.
Пролог
Родилно отделение, Болница „Ълстър“,
Дъндоналд, Северна Ирландия.
1989 г.
Ако не беше толкова смела, Сюзан Блек щеше да остане жива. Смелостта обаче винаги е била своеобразен хазарт. Човек никога не знае до какво ще доведе тя.
Сюзан лежеше в болничното легло, подпряна с възглавници. Лицето й беше уморено. Стаята беше най-обикновена, около десет на десет метра, но приятна. Върху дясната й ръка беше омотан маншет на апарат за кръвно налягане, а върху стената зад нощното шкафче от лявата страна на леглото й висеше ламиниран плакат. На него имаше сучещо бебе и надпис „Кърменето е най-доброто хранене". До краката й беше разположено бебешко креватче. Сюзан тихо пееше „Нани, бебе, нани“, докато люлееше в прегръдките си новороденото си бебе. Рехавите кичурчета коса на момченцето бяха залепнали върху главичката му. Беше ясно пролетно утро и ароматът на прясно окосена трева влизаше през отворения прозорец на първия етаж, до който една ленива пчела бръмчеше на фона на песента на Сюзан. Тя погледна към единия ъгъл на болничната стая. Съпругът й Саймън седеше там, кръстосал крака върху пода, заедно с по-големия им син Кайл. Петгодишното момченце оцветяваше рисунката си — възбудата от раждането на братчето му вече беше преминала и Саймън правеше всичко възможно, за да ангажира вниманието му.
На Сюзан й беше приятно да съзерцава семейството си. То й даваше надежда. Кайл беше наследил червеникаворусата й коса и сивите очи на баща си. Идеална смесица от ирландски и британски черти. Младата жена никога не беше обръщала внимание на сектантските предразсъдъци, с които беше белязан животът й. Нито тя, нито семейството й. Беше се запознала със Саймън в клуба по ръгби „Ню фордж“, където той играеше в отбора на северноирландската полиция, и Сюзан веднага се постара да му се хареса. Въобще не я интересуваха политическите разногласия. Разбира се, поради факта, че се беше омъжила за войник от Британската армия, на Фолс Роуд[1] тя вероятно щеше да бъде посрещана с обидни думи, които не би искала децата й да чуят. Но тъй като живееше в Олдършот, подобни истории бяха за нея само неприятен спомен. Беше дошла на гости у родителите си преди раждането на бебето, докато Саймън караше второто си шестмесечно назначение в Парашутния полк. Бебето обаче беше решило да се появи на белия свят по-рано.
1
Улица в Белфаст, символ на идеята на северноирландските католически републиканци, борещи се за присъединяването на тази британска територия към Ирландия. — Б. пр.