Разстоянието между стареца и Хаким беше двайсет и пет метра.
— Това е той — каза Хектор. — Действай!
Хаким се поколеба и Хектор се притесни за миг, защото старецът и придружителката му се скриха зад един паркиран опел „Транзит“. Нима щяха да се качат на колата и да изчезнат? Извади телефона си и размаха снимката пред лицето на Хаким. Не му се наложи да прави нищо повече. Когато старецът и придружителката му се появиха иззад колата, Хаким тръгна нервно напред с преметната на гърба раница и отпуснат до бедрото пистолет. Нагази в течащата от магазина вода и си намокри обувките. Докато прекосяваше улицата, остави мокри следи.
Стигна до стареца. Хектор тръгна по тротоара в обратната посока, като непрекъснато надзърташе през рамо. Видя, че камионът се приближава. В момента обаче го интересуваше единствено разстоянието между стареца и алжиреца. Двайсет метра. Петнайсет. Десет.
Бръкна в джоба на панталона си и напипа простия прекъсвач, който беше свързан с радиопредавател и батерия — цялото устройство беше с големината на най-обикновен секретен ключ. Продължи да крачи бързо по улицата.
Седем метра.
Пет.
Три.
Изведнъж старецът спря и се вторачи тревожно в Хаким. С удивителна сила дръпна младата си придружителка и я бутна между себе си и Хаким.
Хаким също спря. Огледа се неспокойно и вдигна пистолета. Стисна го неумело с две ръце и доколкото Хектор беше в състояние да прецени, шансовете му да уцели по този начин стареца бяха минимални.
Това всъщност нямаше някакво значение, защото браунингът не беше зареден.
Преди камионът да му попречи, Хектор успя да види, че Хаким е натиснал спусъка. Тъй като не последва изстрел, изненадата, изписана върху лицето на нападателя и на жертвата му, беше почти комична. Камионът се приближаваше все повече. Когато Хаким и старецът се скриха от погледа му, Хектор натисна прекъсвача.
Звукът от избухването на раницата беше оглушителен. Дори Хектор, който го очакваше, почувства как тялото му се разтресе и силна болка прониза тъпанчетата му. Шумът от разбиващите се стъкла и от отломките и частите от човешки тела, които се удряха в камиона, беше оглушителен. Алармите на няколко коли веднага се задействаха. Чуваха се писъци. Тъй като той самият беше сложил експлозива в раницата, Хектор беше сигурен, че те няма как да бъдат на Хаким, нито на младата жена или на стареца. Тримата вече бяха мъртви. Навярно ги издаваше единият от уличните метачи. Мъжът се беше оказал на неподходящото място в неподходящото време. Беше извадил лош късмет.
Хектор ускори отново крачка и след като стигна до края на улицата, зави надясно, извади телефона, набра номера и го доближи до ухото си, без да спира. Чу два пъти сигнала, преди Скинър да отговори.
— Готово?
— Готово — потвърди Хектор. — Този идиот дори не погледна парите в раницата. Можехме да си спестим някое и друго евро, ако бяхме намерили евтина копирна машина. — Мълчание. — При теб всичко наред ли е, приятел? Какъв е този трясък?
Мълчание. Достатъчно продължително, за да накара Хектор да се притесни.
— Нищо особено. Тъкмо се канех да си тръгвам — отвърна Скинър и затвори телефона.
Хектор спря и за миг се вгледа в дисплея. В този момент чу воя на сирените. Извади батерията от телефона, а после и SIM картата, прегъна я на две и я хвърли заедно с батерията в близката канализационна шахта. След като се справи с телефона, наведе глава и се запъти към метростанция „Шатле — Ле-з-Ал“. След един час вече напускаше Париж с влак и беше готов за следващата задача. За него нямаше никакво значение къде щеше да го отведе тя.
Скинър пусна телефона в джоба си и огледа стаята. „Каква скапана кочина“, помисли си. „Добре поне, че зверчетата млъкнаха.“ Беше скъсал на две една мръсна кърпа и беше запушил устата на всяко от децата. За съжаление не можа да постигне същия успех с майка им. Тя продължаваше да хленчи, независимо от гъбата, която беше напъхал в устата й. Погледна към нея. Жената лежеше гола по корем върху масата, а плътта около лентата, с която я беше завързал за нея, беше започнала да се подува. Очите му се плъзнаха по ануса и гениталиите й — от мястото, където беше проникнал в нея, течеше кръв, и продължиха с погнуса нагоре към главата й, която тя удряше ритмично в масата, докато плачеше.
Това проклето тропане му лазеше по нервите.
— Престани! — извика й. Не говореше френски, но това беше неин проблем, а не негов. — Млъкни… твойта мамка… Млъкни…
Хленченето стана още по-отчаяно, а тропането — още по-силно.