Клара я хвана за ръката и я попита:
— Къде са те?
Страхуваше се от отговора, който очакваше да получи.
— Единият е прекалено уплашен, за да напусне Асу, а другият е мъртъв. — Очите на Башеба просветнаха гневно. — Уби го един британски войник.
— Какво? — попита стреснато Клара. — Башеба, това е невъзможно. В Сирия няма британски войници.
— Кой ти каза? Твоето правителство ли? — Изражението на Башеба показваше недоверието й към правителствата по принцип. — Направи го пред очите ми. Синът ми беше ранен при бомбардировката. Ти… — жената посочи с пръст към Клара — ти можеше да го спасиш с уменията, които притежаваш.
— Не знам… Аз…
— Войникът дори не се опита да му помогне. Уби го пред очите ми.
— Как? — попита Клара.
— Направи му… — Башеба се опита да си спомни думата и след като не успя, заби пръст в ръката на Клара.
— Башеба, той вероятно му е инжектирал морфин. След като е бил ранен…
— Да, морфин! — изкрещя Башеба. — Четири инжекции!
Клара примигна.
— Четири? Сигурна ли си?
Тази доза беше достатъчна, за да убие възрастен човек, а в случая ставаше въпрос за ранено дете.
— Смяташ ли, че бих могла да си измисля подобно нещо?
Клара я погледна състрадателно.
— Съжалявам.
Това беше единственото, която успя да изрече.
— Асу не пожела да го накаже — продължи Башеба.
— Затова избягах от него. Говори се, че той ще стане следващият водач на Сирия. Навярно съвсем скоро. Но как е възможно да бъдеш водач, след като не наказваш виновните? — Погледна към ръцете си. — Ако знаеше, че съм дошла при Сорген, щеше да се ядоса. Щеше да се ядоса много. Двамата се мразят. Но Сорген е добър. Не ме изгони. — Намръщи се. — Свекърът ми кара децата да се сражават за него. Те са прекалено малки, за да си служат с оръжие, но той ги задължава да го правят. Виждала съм осемгодишни деца да убиват. Виждала съм също така как ги убиват. Как убиват приятелите им. Сорген се грижи за децата и не ги кара да се бият. — Усмихна се. — И ти си добра. Благодаря ти още веднъж за…
Посочи към превръзката и понечи да се изправи на крака.
— Кракът ти трябва да остане в покой — каза й Клара.
— Ще го нараниш още повече, ако…
Башеба обаче вече беше тръгнала към входа на палатката с изкривено от болка лице. Клара я последва, защото се страхуваше, че може да падне. Двете жени застанаха пред палатката и се загледаха в пустинята.
Слънцето вече се беше издигнало в небето и изглеждаше като ярка бяла топка. Розовите и оранжевите отблясъци бяха изчезнали. Заслепена от светлината, Клара си помисли, че й липсват слънчевите очила.
— Някой идва — прошепна Башеба.
Клара си закри очите с ръка. Башеба беше права. По лъкатушещия път се движеха две коли. Слънцето се отразяваше в тях и в праха, който вдигаха.
— Кой ли може да е? — попита Клара, макар и да не смяташе, че Башеба е в състояние да й отговори, защото едва ли знаеше нещо повече от нея.
От палатката излязоха петима от войниците на Сорген. Двама от тях застанаха на колене и заеха позиция за стрелба. Един изтича до камиона с картечницата и насочи мерника й към приближаващите се коли.
— Трябва да влезем в палатката — каза Клара.
Башеба обаче изглеждаше като закована на мястото си. Клара почувства, че не е в състояние да се отдели от нея.
— Тези коли са ми познати — каза Башеба.
Беше затаила дъх.
Двата Ланд Роувъра спряха един до друг на петдесет метра от лагера. След около минута задната врата на едната кола се отвори и от нея слезе мъж. Клара си закри с ръка очите и се взря в него. Мъжът беше слаб, с приведени рамене и падаща свободно кестенява коса. Походката му беше неуверена. Силуетът му трептеше в маранята, докато се придвижваше бавно напред с вдигнати ръце, за да покаже, че не носи оръжие.
След малко от Ланд Роувъра слезе още един мъж. За разлика от първия, той стискаше с две ръце преметнатия през гърдите си автомат.
Башеба си пое дълбоко въздух и изсъска. Клара се обърна към нея и я попита, разтревожена от изражението й:
— Какво има?
— Това е той — прошепна Башеба.
— Кой? — попита объркано Клара.
— Мъжът, който уби сина ми.
— Башеба! Спри!
Клара се опита да я хване за ръката, но не успя. Башеба вече тичаше към двамата мъже, без да обръща внимание на разранения си крак. Крещеше нещо на арабски, косата й се вееше от вятъра, а върху лицето й беше изписана омраза.
Отначало Дани не я позна. Видя само някаква жена, която тичаше с див поглед в очите към Бъкингам. Заприлича му на разгневен призрак и инстинктивно понечи да вдигне автомата си, за да го предпази от нея.