Жената обаче подмина Бъкингам и продължи да тича към него. Позна я в момента, в който извади ножа изпод робата си. Беше на не повече от три метра от него. Тринайсет сантиметровото острие блестеше на слънцето. Жената държеше ножа неумело — не ниско долу, както би направил Дани, а на височината на главата си, готова да замахне, и пищеше като обезумяла. Дани я блъсна с лявата си ръка. Жената падна. Настана суматоха. Четиримата мъже, които пазеха лагера, вдигнаха автоматите си и се разкрещяха. Дани се втурна към Бъкингам и го събори на земята. В този момент чу стъпките на Таф, Хектор, Скинър и Ди Фрайз зад гърба си. Вдигна поглед към въоръжените сирийци, които бяха на десет метра от него. Ако те откриеха стрелба, вероятността двамата с Бъкингам да оцелеят беше нищожна. Дани беше свикнал да преценява предварително шансовете си. Не беше сигурен обаче за Скинър и Хектор.
Войниците се колебаеха — може би и те си мислеха същото.
— Не стреляйте! — изкрещя Дани и погледна назад. Даваше си сметка, че хората на Таф са склонни да действат необмислено. — Не стреляйте!
— Чухте го какво казва, нали? — извика Таф.
Настъпи напрегната тишина. Ръцете на сирийците трепереха, което не беше добър знак. Пред по-малката от двете палатки стоеше жена с европейски черти. Дланите й скриваха по-голямата част от лицето й. Бъкингам дишаше тежко, но не смееше да мръдне.
Брезентът на голямата палатка бавно се вдигна и от нея излезе огромен мъж. Мъжът беше висок колкото Дани, но с много по-широки рамене, с бели мустаци и гъста бяла коса. Беше облечен с бял дишдаш с бродерия по кантовете. Застана пред палатката и огледа с проницателните си очи обстановката.
— Тръгвам — каза Бъкингам.
— Не ставай глупав. Всеки момент може да започнат да стрелят.
— Пусни ме, за Бога. Това е Сорген. Ако не му се покажа, войниците ще ни направят на решето.
Бъкингам беше прав. Дани го пусна и двамата се изправиха на крака. Дани преметна автомата през рамо и вдигна ръце. Бъкингам си изтупа дрехите.
— Хюго Бъкингам — изрече със странно монотонен глас огромният мъж. — Доста време мина, откакто се разхождахме в Латинския квартал. Бих казал обаче, че посещението ти буди известно подозрение у мен.
— Радвам се да те видя отново, Сорген.
Гласът на Бъкингам трепереше леко.
— Кажи на хората си да свалят оръжията, Хюго. Нека да се опитаме да избегнем трагичните инциденти. В пустинята труповете бързо се превръщат в мърша и аз не бих искал тази съдба да сполети някого от вас.
— Ти също трябва да кажеш на войниците си да свалят оръжията — намеси се Дани.
Сорген се усмихна.
— Двустранно разоръжаване? Предложението ти е неприемливо за мен. — Потта блестеше върху челото му. — Не виждам причина да накарам хората си да престанат да защитават територията ни.
— Свалете оръжията! — извика през рамо Бъкингам. Дани усещаше, че хората на Таф нямат никакво желание да го направят. Той също. — Свалете оръжията! — повтори Бъкингам.
Дани се обърна и очите му срещнаха очите на Таф. Двамата си кимнаха. Таф свали автомата си. Хектор, Скинър и Ди Фрайз го последваха неохотно.
Всички стояха, без да мърдат. Обезумялата жена беше коленичила и плачеше.
Лицето на Сорген беше безизразно. Стъпките му скърцаха върху пясъка, докато вървеше към Бъкингам. Спря на половин метър от него и изрече с тих глас:
— И така, ти си тук, сред пустинята, заобиколен от въоръжени мъже, в ролята си на представител на британското правителство, което с готовност би помогнало на брат ми да завземе властта в Сирия и не би проливало сълзи по повод моята смърт.
Пръстите на Дани напипаха автомата. Дали би могъл да се справи с тези мъже? Дали щеше да бъде достатъчно бърз? Четиримата въоръжени сирийци стояха на около пет метра един от друг и не беше възможно да ги повали с един откос. Ако хвърлеше граната, дали щяха да побягнат? Или преди това щяха да стрелят?
Бъкингам изглеждаше нервен. Самоувереността, с която се беше приближил до Сорген, беше изчезнала. Започна да пелтечи като човек, който си е направил погрешно сметката.
— Сорген… Аз…
Сорген обаче протегна ръце и върху лицето му изгря усмивка.
— Стари приятелю, добре си ми дошъл на този велик ден, на нашия празник Еид ал-Фитр. — Обгърна с огромните си ръце крехките рамене на Бъкингам, а после се обърна към войниците си и им каза нещо на арабски. Те свалиха автоматите си с видимо облекчение. — Какво те води насам, приятелю? — попита весело. — Чакай! Не ми казвай! Имам чувството, че отговорът ти няма да ми хареса. Нека да поговорим за доброто старо време, преди да сме започнали да се караме. Влизай! Принудени сме да живеем като номади. Но ти си добре дошъл при нас, Хюго. И приятелите ти също. Заповядайте всички.