— Защо се казва „херефордски гаечен ключ“? — попита Бъкингам.
— Защото след като го изпие, човек изглежда така, сякаш е бил ударен в лицето с гаечен ключ. Ако зависеше от мен, щях да изпратя тези лекета, наркоманите, на специална операция в Колумбия, за да видят откъде идват ободрителните им вещества. — Сви рамене. — Докато бил надрусан, Кайл Блек решил, че трябва да направи някакво момче на каша, а после съборил баща си от инвалидната количка, защото се опитал да го укроти. Нещастникът си счупил ръката — последното нещо, от което имал нужда. Искам да дам време на Дани да се оправи с тази история. — Командирът стисна основата на носа си и изведнъж придоби уморен вид. — Сериозно ти казвам, Оливър, потърси някой друг. Засега не бива да закачаме Блек.
Хюго се изкашля притеснено и отбеляза:
— Изглежда, бедното момче в момента има достатъчно главоболия. Сигурен съм, че ще намерим някой друг, който е подходящ…
— Искаш ли да даваш мнението си само когато ти го поискам, а Хюго? — прекъсна го Карингтън със смразяващ поглед.
Хюго почувства, че отново се изчервява, и млъкна.
Карингтън се обърна към Картрайт и го попита:
— Знаеш ли къде е момчето в момента?
— Аз съм негов командир. Естествено, че знам.
— Това е добре. — Карингтън си сложи ръцете върху корема. — Къде е?
3
На петдесет морски мили северно от либийския бряг един самолетоносач от военноморската флота на САЩ, който струваше шест милиарда долара, стоеше на вахта в чезнещата светлина. „Джордж Буш“ беше далеч от дома. Както и Дани Блек.
Дани си погледна часовника. 21:45 ч. източноевропейско време. Зелената светлина на радарния детектор „КОБРА“ се беше появила точно в 17:00 ч. по Гринуич. Представи си как началниците бързат да приключат разговорите си преди края на работния ден, за да не закъснеят за уговорените за вечерта срещи. Храна от ресторантите на Гордън Рамзи за костюмарите, консерви за войниците, които те изпращаха на бойни мисии. Дани не се впечатляваше от тези неща. След трийсет минути щеше да се стъмни напълно и той щеше да излети от самолетоносача заедно с останалите трима членове на отделението. Погледна нагоре към радиолокационните уреди и към пълната луна, изгряваща от запад в ясното небе. През нощта светлината щеше да бъде достатъчна, за да може човек да вижда, но и да бъде забелязан.
Хеликоптерът „Сий найт“, който щеше да ги превози от самолетоносача, прелитайки над южната част на Средиземно море, до либийската пустиня, беше готов. Задната врата беше отворена, роторите се въртяха бавно. До него на пистата имаше два самолета Ф-16, а зад тях всякакви други летателни апарати. Свръхсамолетоносачът от типа „Нимиц“ беше в състояние да поеме деветдесет въздухоплавателни съда — самолети с неизменяема геометрия на крилата и хеликоптери, а тази нощ той беше пълен. Дани беше прекарал едно денонощие на „Джордж Буш“, след като пристигна с отделението си от базата в Малта. През по-голямата част от времето остана под палубите в отделението, предназначено за специалните части, което включваше няколко помещения със спартанска обстановка — обзаведени с койки спални, командна зала с коаксиални розетки за радиостанциите, маса с разстлани върху нея карти и съоръжения за сателитна връзка и зала за инструктаж, в която можеха да включват лаптопите си. Излизаха само, за да се хранят заедно с останалите членове на екипажа на специално отделена за тях маса. Под палубите единствено люлеенето на кораба и грохотът на излитащите и кацащите самолети и хеликоптери му напомняше, че се намира в морето. Сега обаче той беше застанал на една от палубите, заобиколен от солената мъгла и оглушителното скърцане на парните турбини и ядрените реактори на плавателния съд, който напомняше повече на плаващ град, отколкото на кораб.
Подобно на всеки град и „Джордж Буш“ се нуждаеше от грижлива поддръжка. Тъй като на него се намираха над три хиляди души, само изхранването им и изхвърлянето на отпадъците предполагаше денонощен труд. Самолетоносачът разполагаше със своя собствена морска полиция. Престъпленията не бяха рядкост. На подобни кораби имаше нападения, грабежи, изнасилвания, дори убийства — обичайната поквара за местата, на които се събират много хора. Най-опасни обаче бяха палубите за кацане и излитане. Достатъчно беше пилотът да не прецени добре местоположението си с няколко метра, за да причини катастрофа. Ето защо персоналът на военноморските сили на САЩ, който стопанисваше самолетоносача, беше безкомпромисен. Никой нямаше право да бъде там, ако задълженията му не го изискваха. Членове на охраната със светлоотразителни жилетки и преносими прожектори непрекъснато обикаляха около самолетите. Авиомеханици с жълти униформи, оръжейници с червени униформи, работници, зареждащи летателните апарати с гориво, с тъмночервени униформи и контрольори с черни униформи. Екипажът на „Сий найт“ се качваше на хеликоптера заедно с двамата американски войници, които през следващите три часа щяха да изпълняват ролята на картечар на вратата и картечар на задната част.