Дани вдигна пистолета и отвори вратата бавно и безшумно.
Стаята беше около осем на пет метра. Ярък оранжев килим на пода. Двойно легло, тоалетна масичка, гардероб. Климатикът бръмчеше. Прозорецът все още беше открехнат. Нощната лампа върху масичката беше запалена. Вратата на банята беше отворена. Удължената сянка на Таф падаше върху килима в стаята. Момчето се беше навело над леглото и прибираше пачките в чантата.
Дани се приближи до него и го удари по врата с дръжката на пистолета. Момчето се свлече безшумно върху леглото. Няколко пачки подскочиха върху дюшека и паднаха на пода.
Дани насочи пистолета към вратата на банята.
Таф пусна водата в тоалетната. Дани не го беше чул да пикае. Беше сигурен, че ще се появи с някакво оръжие.
Стисна пистолета с двете си ръце.
Сянката се раздвижи.
Таф се появи на прага на банята.
И замръзна на мястото си.
Носеше дълго около седемдесет сантиметра въже. С него спокойно можеше да бъде удушен човек. Очевидно беше решил да убие момчето, без да вдига шум.
В момента обаче съзнанието му беше заето с други неща. Изражението върху лицето му се променяше непрекъснато, докато преценяваше по какъв начин да постъпи. Дали щеше да успее да извади пистолета си, преди Дани да стреля? Дали момчето нямаше да дойде на себе си и да отклони вниманието му? Междувременно не сваляше очи от Дани.
— Радвам се да те видя, чедо — каза най-накрая с леко пресекващ глас.
Носът му още беше подут.
Дани не му отговори.
— По дяволите, синко, свали този пистолет. Вече минахме през това. Знаеш много добре, че няма да го използваш.
— Преди не го използвах — отвърна Дани, — но нещата вече не стоят така.
— Какво се е променило оттогава?
— Всичко.
Таф сбърчи чело и изведнъж Дани осъзна нещо, на което не беше обърнал внимание. Таф беше неуверен. И уморен. Изглеждаше стар. Лицето му беше угрижено. Кожата му сивееше на неоновата светлина. Беше набраздена от бръчки.
Наведе глава и попита:
— Разбрал си?
Дани кимна.
— Откъде?
— От МИ-6.
Таф не направи опит да отрече. Изглеждаше облекчен. Значи беше вярно.
— Винаги съм знаел, че ще научиш — каза Таф. — Някой ден. — Огледа се. — Не мислех обаче, че ще стане на такова място. — Затвори очи. — Правех всичко, което можех, за да изкупя вината си, Дани. Нека да приключим бързо с този въпрос. Дължиш ми го.
— Не ти дължа нищо.
Мълчание. Изминаха десет секунди. Таф отвори очи.
— Защо го направи? — попита Дани.
— Какво значение има?
— За мен има значение.
Таф се взираше в празното пространство пред себе си.
— За пари. Вече ти казах: всичко опира до тях. — За миг изглеждаше така, сякаш това е единственото обяснение, което смята да му даде. Дани обаче не свали пистолета и той продължи: — Докато бях в Северна Ирландия, Полкът разполагаше със сведения за някои от най-видните членове на ИРА. От сведенията можеха да се изкарат пари, ако се предоставеха на лоялистите. И аз се възползвах от тази възможност. Крайният резултат щеше да бъде един и същ — куршум в главата. Нима имаше значение, дали тези копелета ще бъдат застреляни от войниците на Полка или от някой предшественик на Майкъл Стоун[31]?
— Смъртта си е смърт?
Таф се усмихна саркастично.
— Същият си като баща си.
— Какво имаш предвид?
— Той разбра с какво се занимавам. Заплаши ме, че ще ме издаде. Не можех да го позволя, чедо. Когато научих, че майка ти е постъпила в болницата в Дъндоналд, за да ражда, разбрах къде мога да го намеря. Преоблякох се като санитар и влязох в стаята. Останалото беше лесно. — Оцъкли се. Лицето му се изкриви от болка. — Бях принуден да постъпя така, чедо. Баща ти не ми остави друга възможност. Исках обаче да убия него, а не майка ти. Никога не съм искал да убия майка ти.
Неоновата светлина проблясваше. Очите на Таф се навлажниха. Лицето му се изкриви още повече.
— Тя се хвърли върху мен. Бутна ръката ми и куршумът отнесе част от черепа на баща ти. Когато двамата с нея паднахме на земята, произведох неволно изстрел. Тя умря бързо. — От начина, по който изрече думите, Дани остана с впечатлението, че се опитва сам да се убеди в тях. — Направо обезумях. Избягах през прозореца и захвърлих дрехите в храстите. А после се върнах обратно в болницата.
— За да довършиш онова, което беше започнал? — попита Дани.
— Не знам, чедо. Бях изпаднал в шок. Но когато лекарите ми казаха, че баща ти вероятно ще си загуби паметта, реших, че мога да го оставя жив. — Затвори очи и си пое дълбоко въздух. — Не съм искал да убия майка ти. Аз я обичах.