— И си й го показал по много странен начин.
— Правех всичко, което беше по силите ми — сопна му се Таф. — Нима не се грижех за теб? Никога не съм те изпускал от очи. Научих те на много неща. Мислиш ли, че щеше да бъдеш това, което си сега, ако те бях оставил на грижите на немощния ти баща? За Бога, чедо, аз ти бях като баща.
Дани сбръчка чело.
— Не е вярно. Никога не си ми бил като баща.
Таф се сви, след като чу последните думи на Дани.
— Струваше ли си, Таф, да убиеш приятеля си заради тези пари?
— Всички убиваме заради пари — изсъска Таф. — Ти също не правиш изключение.
Дани поклати глава.
— Грешиш.
— Говориш глупости. — Таф посочи с глава към пачките върху леглото. — И не ми разправяй, че няма да ги задигнеш, излизайки от стаята.
Дани не погледна към парите. Продължаваше да държи изправена ръката си, в която стискаше пистолета, вторачен в Таф.
— Направи го, по дяволите! — изкрещя Таф. — И да приключим с тази история!
Дани чувстваше, че трябва да го удари. Нищо друго не беше в състояние да го освободи от бушуващия във вените му гняв, включително и плахото натискане на спусъка. Хвърли се напред и измина разстоянието от три метра до Таф за части от секундата. Удари го по бузата с юмрука си, в който стискаше пистолета, и го блъсна силно. Двамата се стовариха с трясък на пода. Скулата на Таф изпука. В този миг Дани осъзна, че е предприел погрешен ход. Ръцете и краката им се преплетоха, мускулите им се опънаха, костите им изпращяха. Таф беше с повече от трийсет години по-възрастен от Дани, но все още беше много силен. Дани усети, че пистолетът му се удари в пода. Успя да го задържи в ръката си, но когато Таф отново стисна китката му, разтвори пръстите си и го изпусна.
Таф продължаваше да държи въжето. Дани се опита да стовари юмрука си върху счупения му нос, но той го хвана за ръката и с невероятни усилия го преобърна по корем. Дани усети коляното му в гръбнака си. И въжето около врата си.
Дани размаха ръце и макар че можеше да стигне Таф, който натискаше гърба му с коленете си, нямаше как да го удари. Въжето вече беше преметнато около врата му. Таф усукваше краищата му и затягаше примката. След няколко секунди Дани не беше в състояние да говори.
Нито да диша.
Вдигна ръце, но не успя да пъхне пръсти между въжето и гърлото си.
Зави му се свят. Чуваше гласа на Таф. Шепнещ. Съскащ. Сякаш говореше не на него, а на себе си.
— Дадох ти шанс, по дяволите. Два пъти. Не съм виновен, че ти беше достатъчно глупав, за да не се възползваш…
Въжето се затягаше.
— Не искам да го направя. Никога не съм искал да го направя. Ти ми беше като син, но ме принуди да постъпя така.
Дани се задушаваше все повече и повече. Усещаше, че краят наближава.
— Майка ти беше прекалено добра за всеки един от вас…
В замъгленото съзнание на Дани изплува образът на баща му, който седеше сам в инвалидния стол и се взираше в снимката на майка му върху телевизора. Видя погледа в очите му. Видя Кайл, пиян и съсипан — още една жертва на алчността на Таф.
Отпусна ръце. С последни сили приближи пръстите си до жилетката и напипа ножа, който Таф му беше подарил преди толкова много години.
„Мъжът винаги има нужда от хубав нож, чедо.“ Споменът премина като светкавица през ума му.
Пръстите му се изплъзнаха от дръжката на ножа. Опита се отново да я хване. Този път успя. Издърпа ножа и го стисна здраво.
Знаеше, че това е последният му шанс. Ако не замахнеше в следващите няколко секунди, оранжевият килим щеше да се размаже пред очите му и светът щеше да изчезне завинаги.
Трябваше да извърши едно-единствено движение. Издърпа ножа изпод себе си и го насочи към тялото на Таф. Острието му проби грубия плат на панталона и проникна в плътта на бедрото му. Таф изрева от болка. И изпусна въжето. Дани си пое дълбоко въздух и се задави. С адски усилия се завъртя и метна Таф на пода на два метра от себе си.
Пистолетът му изхвърча. Двамата мъже се хвърлиха към него.
Дани го стигна пръв.
Таф се отпусна по гръб върху пода. Ножът продължаваше да стърчи от бедрото му и кръвта шуртеше върху килима. Беше спрял да вие, но лицето му беше пребледняло от болката. Дани коленичи и макар че беше гневен и объркан, протегнатата му ръка, с насочения към главата на Таф пистолет, беше стабилна.
— Мислиш, че ще те застрелям веднага, нали, Таф? Грешиш.
По лицето на Таф се изписа надежда.
— Няма да го направя толкова бързо. Ще ти покажа как се е чувствал баща ми, когато куршумът се е забил в черепа му.
— Щял живот съм съжалявал за това — отвърна Таф.