Планът беше прост. Трябваше да кацнат под прикритието на нощта в една дълбока долина, от онези, които арабите наричат „уади“, отстояща на пет километра югозападно от селото. В отсрещния й край щяха да устроят наблюдателния си пункт. Оттам щяха да огледат селото, за да се уверят, че бедуините са го напуснали и че в него наистина са се настанили бунтовници. После щяха да направят лазерна маркировка на местността и селото щеше да бъде изравнено със земята от един изтребител „Торнадо“ на Кралските военновъздушни сили — недвусмислено предупреждение за незабавното и жестоко възмездие, очакващо всеки, който посегне на британски гражданин.
Роторите на хеликоптера увеличиха оборотите си. Бойд се появи отново заедно с Томо и Петте корема — останалите двама от отделението им. Томо беше по-изискан и от чая в Риц, но, заради откровената му ненавист към офицерите, момчетата от Полка го приемаха радушно. Прякорът „Петте корема“ нямаше нищо общо с фигурата на притежателя си, тъкмо обратното — той беше един от най-стегнатите мъже, които Дани беше виждал, а водеше началото си от един кървав следобед в Лашкар Гах, когато група тежковъоръжени талибани се появили от нищото. Партньорът на Дани стрелял с една картечница 50-ти калибър и по чиста случайност уцелил в корема петима от тях. По този начин беше получи прякора си, добавяйки няколко реда към историята на Полка. Момчетата изглеждаха почти по един и същ начин с камуфлажното си облекло, каските и вдигнатите върху тях очила за нощно виждане. Заради петкилометровото разстояние, което трябваше да изминат до наблюдателния пункт, те не носеха тактически бронежилетки, но нямаше как да минат без резервоарите с вода „Кемълбак“.
Товарачът беше застанал до задната врата на хеликоптера, обемистите слушалки покриваха ушите му, а пред устата му имаше микрофон. Размахвайки ръце, той даде знак на Дани и на останалите трима от отделението му да се качат в машината.
— Хайде, приятели — изрева Бойд, надвиквайки се с шума.
Четиримата влязоха в хеликоптера, а членовете на охраната разчистиха площадката, за да я подготвят за излитането му. Дани кимна на картечаря на задната част, докато минаваше покрай него. Всички бяха свалили раниците си и ги бяха сложили на пода до краката си. Дани седна с гръб към едната от стените на хеликоптера. От лявата му страна се настани Томо, а от дясната — картечарят на вратата. Дани стисна леко ремъците, за да включи радиостанцията си в комуникационната система на хеликоптера. Петте корема и Бойд, които бяха срещу него от другата страна на черния цилиндричен резервоар с резервно гориво, напомнящ на огромен гумен кренвирш, също включиха радиостанциите си. Гласът на американеца долетя в слушалката на Дани — говореше с провлачения акцент на жител на Средния запад.
— Излитаме след трийсет секунди… три нула секунди…
Задната врата остана отворена. Картечарят на задната част се беше надвесил над шестцевната картечница и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да открие огън по самия самолетоносач. Дани успя да зърне жълтото яке на един от охранителите, който се отдръпваше от площадката. Звукът от двигателите се усили, хеликоптерът се разклати леко и се отдели бавно от самолетоносача. Направи завой под ъгъл от четирийсет и пет градуса по посока на сушата и започна да набира скорост.
Дани и партньорите му не можеха да разговарят помежду си, тъй като бяха свързали радиостанциите си с комуникационната система на хеликоптера. Щяха да мълчат по време на полета, подготвяйки се психически за операцията. Дани се наведе напред и извади джипиеса от горния джоб на раницата си заедно с ролка тиксо. Бойд го беше определил за водач на отделението. Вече бяха въвели в джипиесите си координатите на прикриващата защитна позиция и на наблюдателния пункт, както и на двете места, където трябваше да се срещнат, ако нещата приемеха неблагоприятен обрат. В случай че попаднеха на засада и им се наложеше да се разделят, всяко от момчетата трябваше да изчака един час на първото място и ако никой не се появи, да отиде на второто място, отново да изчака един час, а после да се върне в началото на долината, където щеше да кацне хеликоптерът.
Надяваха се на най-доброто стечение на обстоятелствата и бяха подготвени за най-лошото.
Дани залепи с тиксо джипиеса за автомата си, за да не му се налага да го търси в тъмнината и да може да поглежда към него, докато държи в ръце оръжието. Провери екипировката си. Деветмилиметровият „Зиг Зауер“ беше закачен на гърдите му, а на колана му имаше допълнителни боеприпаси — беше преценил внимателно с какво количество да се запаси, защото щяха да останат на сушата не повече от двайсет и четири часа. Две светлинно-шумови гранати, две осколочни гранати. Черен сгъваем нож. Беше взел и някои лични вещи. Очукана запалка „Зипо“ с медна плочка, върху която бяха гравирани буквите „СБ“. Още един нож с дръжка от слонова кост, чието петинчово острие беше по-тясно, но режеше по-добре от острието на сгъваемия нож. Децата рядко получаваха подобен подарък за тринайсетия си рожден ден, защото не всички имаха кръстник като Таф Дейвис. „Мъжът винаги има нужда от хубав нож, чедо“, беше му казал той. Дани си спомняше ясно думите му, сякаш ги беше изрекъл вчера.