— Добра работа. — На небето се появи облак, който закри луната и за първи път, откакто бяха слезли от хеликоптера, заличи сенките им от земята. — При това свършена за определеното време. — Погледна си часовника: 02:13. — Остават три часа и половина до разсъмване. Томо, върни се обратно в прикриващата защитна позиция и се заеми с комуникационната система. Петте корема, ти ще се разположиш в близост до нас и ще ни пазиш. Двамата със Снапър ще започнем да маркираме селото веднага щом се уверим, че в него има бунтовници.
Томо и Петте корема кимнаха безмълвно. Томо вдигна сапьорската лопатка и я сгъна, а после двамата с Петте корема изчезнаха безшумно в мрака.
— А сега да се поотпуснем малко — каза Бойд. — Не знаем дали после ще имаме тази възможност. Ако ти се дриска, можеш да свършиш тази работа. Окопът ще бъде зона, свободна от лайна, нали?
— Да — отвърна Дани.
На никого от двамата не му беше приятно да държи найлоновата торбичка, докато другият я пълнеше, но бяха доволни, че са успели да се облекчат. Дани повдигна покривалото, вкара инструментите в окопа и легна по корем, като остави автомата до себе си. Бойд се настани до него и дръпна обратно покривалото.
В окопа беше тясно и при най-малкото движение покривалото се разместваше. Трябваше обаче да подготвят уредите, докато не се е съмнало. Бойд подреди найлоновите пликчета с храната в празното място между двамата, което беше не повече от петнадесет сантиметра, а Дани разпъна малката тринога и постави върху нея лазерния целеуказател. После взе прибора за нощно виждане и го насочи към селото. То представляваше смесица от постройки, някои от които бяха постоянни, а други — временни. Успя да различи четири сгради с грубо измазани куполи, високи не повече от пет метра. Те бяха заобиколени от едноетажни къщи с плоски покриви. Спомни си от сателитната снимка, че селото е с площ около петдесет на петдесет метра. На двайсет метра от него под ъгъл от шейсет градуса спрямо наблюдателния им пункт беше паркиран автомобил. Доколкото Дани можеше да се ориентира от формата му, автомобилът беше Ланд Роувър. Не забеляза никакво движение около него. По това време на денонощието не очакваше да види хора. Не видя и никакви животни, което не беше нормално за едно бедуинско село. Този факт обаче не доказваше, че жителите му са били прогонени от него, нито, че в него има бунтовници.
— Откри ли нещо? — тихо попита Бойд.
— Нищо — отвърна Дани.
— Не забеляза ли някой, който да стои на пост?
— Не. Изглежда като призрачно село.
Мълчание.
— Скоро наистина ще се превърне в призрачно село — каза Бойд.
05:00 ч.
Бавно се развиделяваше. Пустинята неусетно беше станала по-светла. Дани и Бойд лежаха смълчани в окопа и почти не се движеха. Тъй като главите им бяха обърнати на юг, нямаше как да наблюдават изгрева, но след двайсетина минути Дани усети, че слънцето е напекло лявата част на лицето му и по кожата му се стича пот. Отпи няколко глътки вода и постави на прибора за нощно виждане обектив „Лайка“, който беше по-подходящ за дневна светлина. Всичко наоколо трептеше в маранята. Не се виждаха никакви бедуини. Никакви животни. Абсолютно нищо.
Остави прибора, взе едно пликче с храна и го отвори. Макар, че храната имаше нужда от претопляне — пликчето трябваше да бъде потопено във вряща вода, Дани започна да изсипва солената кафява каша в устата си. Възприемаше я просто като гориво. Наблюдението можеше да продължи дълго време и той се нуждаеше от енергия.
— Вкусът й е отвратителен — измърмори повече на себе си, отколкото на Бойд.
— Естествено — отвърна Бойд. — Иначе как ще ни накарат да побеснеем достатъчно, за да убиваме хора? — Изведнъж млъкна и след малко каза: — Промяна в обстановката.
Гласът му беше напрегнат. Делови.
Дани преглътна храната, пусна пликчето на земята и погледна през прибора. Откъм източния край на селото се зададе автомобил. Бедуински камион? Едва ли. Не приличаше на мръсните, очукани ванове, които се използват за превозване на фураж за животните. Беше пикап с подвижен покрив, оборудван с картечница, около която бяха застанали петима въоръжени мъже. Мъжете бяха облечени по един и същ начин. Главите им бяха омотани с куфии, през гърдите им бяха преметнати патрондаши, а на вратовете им висяха автомати. Дани предположи, че са „Калашников“, макар че от това разстояние не се виждаше ясно. Едно нещо обаче беше сигурно: мъжете не бяха бедуини.