На Дани и Бойд не им оставаше нищо друго, освен да прекарат в окопа остатъка от деня. Спаха на смени за по два часа. Сънят на Дани беше неспокоен. Винаги, когато се унасяше, Бойд започваше да подсвирква — между езика и небцето му излизаше бръмчащ звук, за който той едва ли си даваше сметка. Мелодията звучеше тъжно. Дани се чудеше откъде му е позната. Стара ирландска песен може би? Нямаше никаква представа. Опита се да се разсее, като си спомни всичко за селото от въздушната снимка, която беше разгледал внимателно в базата. Селото беше около петдесет на петдесет метра. Зад четирите сгради с куполите и едноетажните къщи имаше площад с размери десет на десет метра. На снимката площадът беше заобиколен от палатки. Не се знаеше дали те все още са там или бедуините са ги взели със себе си, преди да напуснат селото, нито пък къде държат пленниците. Трябваше да открият пленниците и да ги спасят.
По пладне времето изведнъж рязко се промени. Появиха се облаци, но все още беше много горещо. Под покривалото Дани имаше чувството, че лежи в локва от пот. Мускулите го боляха от обездвижването и пулсираха на местата, където се опираха в земята. Почувства силно облекчение, когато светлината започна да отслабва. През целия ден селото беше тихо. Дани се притесняваше — не за себе си, а за пленниците.
— Днес въобще не си псувал, Снапър — изтърси изведнъж Бойд.
Дани не му отговори.
— Просто ми направи впечатление. Не знам как се стърпя. Всичките онези паузи, които запълваш с разни мръсни думи.
Бойд изсумтя.
Дани отново не му отговори. След малко попита:
— Според теб защо са манипулирали записа да изглежда така, че са убили и четиримата пленници?
Бойд се замисли, а после отвърна:
— Вероятно са оставили тези двамата живи, за да изтръгнат информация от тях. Не са искали обаче това да се разбере, за да предотвратят спасителната операция. — Замълча за миг. — Явно на нашите приятели от ООН никак не им е лесно. Онази мнима екзекуция, на която станахме свидетели, сигурно им е изкарала акъла. У нас момчетата от ИРА имаха този навик. Нищо не е в състояние да те накара да изплезиш език така, както перспективата да получиш куршум в черепа. — Дани усети пронизващия поглед на Бойд. — Чух, че и твоето семейство е пострадало.
— Аха — отвърна Дани. Не обичаше да говори за това. Бойд обаче продължаваше да го гледа втренчено. — Баща мие служил в Първи парашутен полк. По време на размириците е бил ранен в главата. Пълна амнезия. Не помни абсолютно нищо.
— Господи! — въздъхна Бойд.
— Случило се е, когато съм бил бебе.
— И как го е понесла майка ти?
Дани се взря през прибора и отвърна: — Не е имала време да страда, защото е починала веднага след раждането ми. — Дани замълча. Нямаше желание да продължава да обсъжда тази тема. Погледна си часовника… — Вече е пет часът. След няколко часа ще се стъмни.
Това сложи край на разговора.
В 22:00 ч. излязоха от окопа. Клекнаха и прибраха мините, а после се спуснаха в долината. Заради облаците беше по-тъмно от предишната нощ и Дани използва очилата си за нощно виждане, за да открие по-лесно прикриващата защитна позиция, където ги чакаха Томо и Петте корема. Тъй като почти не бяха разговаряли по радиостанциите си с тях през деня, Бойд им разказа за събитията от сутринта:
— Засякохме петима въоръжени бунтовници и двама пленници. Едва ли обаче бунтовниците са само петима. Ще нападнем селото и ще ги очистим. — Погледна към раниците. — Вземете само това, от което ще имате нужда. Не знаем какво ни чака. Не трябва да допускаме нещо да ни забави.
Приготвиха се за пет минути. Всеки провери оръжието си и екипировката на колана си: пълнителите, гранатите. Дани взе и сгъваемия нож. После Бойд даде знак и всички тръгнаха напред. Подредиха се в колона. Този път обаче Дани, който се придвижваше трудно, заради тежестта на мините, отстъпи водачеството на Томо и застана трети в колоната. Върнаха се на мястото, където бяха изкопали окопа, изкачиха се по брега на долината и поеха през голото поле.
На триста метра от селото Томо вдигна ръка. Всички спряха и залегнаха. Дани огледа местността, готов да премине към плана си, за да отвлече вниманието на бунтовниците. От бунтовниците нямаше и следа. Ланд Роувърът беше на около двайсет метра от селото. Бойд вдигна палци. Дани се изправи на крака и тръгна към автомобила. Не се обърна назад. Нямаше нужда да го прави, защото знаеше, че останалите трима вече се промъкват към селото, за да го заобиколят и да го нападнат, веднага щом настъпи моментът за това.