Беше прав. Новината за петнайсетте мъртви бунтовници и отсъствието на информация за провеждане на прочистваща операция от войските на НАТО в района щеше да се разпространи мълниеносно и щеше да даде повод за безброй спекулации. Дани си спомни, че беше чул някаква история за Отряд „А“ от времето на Първата война в Залива. Няколко момчета от SAS се натъкнали на група иракчани и успели да ги пленят. На едно от тях му причерняло пред очите и ги очистило до един. Тъй като не знаели какво да правят с труповете на иракчаните, войниците ги натоварили на един от автомобилите им, закарали ги навътре в пустинята и заложили две противотанкови мини с часовников механизъм под автомобила. А после потеглили обратно в нощта и оставили на страховитите мини да си свършат работата. Давали си сметка, че това, което правят, е много опасно, но решили, че след като труповете щели да изчезнат, едва ли някой би търсил обяснение за случилото се.
Явно и Бойд разсъждаваше по този начин. След кратък разговор с щаба той им съобщи какво ще правят по-нататък:
— Ще маркираме отново целта. Преминаваме към първоначалния план. Ако в района са останали някакви бунтовници, не трябва да им позволим да се приближат до мястото.
Томо и Петте корема бяха натоварени със задачата да охраняват пленниците. След като Томо смени гумата на пикапа, по която беше стрелял Дани, двамата с Петте корема качиха треперещите мъже в кабината. Те не бяха в състояние дори да говорят, а само трепереха на седалката и се взираха с празни погледи пред себе си.
— Откарайте ги далече оттук — каза Бойд. — Вече са изплашени достатъчно. Не е нужно да виждат останалото. Ще се срещнем в прикриващата защитна позиция веднага след въздушната атака.
След като пикапът се отдалечи, Дани и Бойд се заловиха за работа. Бяха им нужни около двайсет минути, за да приберат всички трупове в квартирата на бунтовниците. Труповете вече бяха започнали да се вкочанясват. Гледката беше потресаваща: зеещите страховито входни и изходни рани все още кървяха. Когато най-после успяха да ги струпат на куп в средата на помещението, Дани и Бойд изглеждаха така, сякаш бяха плували в река от кръв. По лицето на Дани бяха полепнали съсиреци и противната смрад, напомняща миризмата на метал, изпълваше ноздрите му. Той с облекчение напусна селото и тръгна заедно с Бойд към долината.
Придвижваха се бързо. Прекосиха откритото поле за петнайсет минути. След като взеха приборите от прикриващата защитна позиция, стигнаха до окопа и легнаха в него. Дани отново разпъна триногата и нагласи лазерния целеуказател върху него. Фокусира го върху сградата, в която бяха прибрали труповете на бунтовниците, а после Бойд за втори път през последните двайсет и четири часа се обади в базата, че атаката може да започне.
Вече не съществуваше причина тя да бъде отменена.
Изтребителят пристигна след двайсет минути. Тялото на Дани се разтресе от рева на реактивните му двигатели. Това обаче не беше нищо в сравнение със силата на удара на бомбата. Направлявана от лазерния лъч, тя се стовари право върху импровизирания гроб на бунтовниците. Първо проблесна светлина. После в пустинята отекна трясък и ги оглуши. Лазерният целеуказател падна от триногата. За миг Дани се вцепени от обхваналото го съмнение, че може би не е маркирал правилно целта и бомбата е паднала прекалено близо до тях. Напразно се тревожеше. Сред изригналия като гъба дим той видя как пламъците облизаха небосклона. Труповете вероятно бяха станали на парчета и се бяха овъглили.
Двамата с Бойд лежаха в окопа и наблюдаваха местността в очакване да се появят хора, за да огледат бомбардираното село. Видяха обаче единствено пикапа, който се приближаваше към тях от запад. Томо шофираше, а до него седеше Петте корема.
Бойд се обади по радиостанцията:
— Нула, тук Чарли алфа пет. Целта е разрушена. Пленниците са спасени. Очакваме да ни изтеглите. Повтарям: очакваме да ни изтеглите.
5
Двамата пленници бяха много зле. Отслабнали физически и разстроени психически.
Единият от тях беше на около трийсет и пет години, доста непохватен мъж с кръгли очила, чиито стъкла се бяха счупили. Върху лявата страна на главата му имаше жестоки следи от ударите, които бунтовниците му бяха нанесли. Кожата му беше ожулена, а скулата му беше леко хлътнала, което означаваше, че е счупена. Другият беше по-възрастен — вероятно беше надхвърлил петдесетте. Два от кучешките му зъба и един от кътниците му липсваха. Изглеждаха така, като че ли бяха вадени един по един. Върху брадата му имаше засъхнала кръв — спомен от тази хирургична намеса. Двамата едва ходеха. Все още не бяха в състояние да говорят и макар и да знаеше, че са британци, Дани нямаше как да получи потвърждение на този факт. Сякаш ужасът от последните няколко дни беше изтрил всичко от съзнанието им. Единственото, което бяха в състояние да правят, бе да се взират пред себе си и да треперят. Когато Дани или някой друг от партньорите му се опитваше да ги заприказва, те се свиваха така, сякаш ги удряше електрически ток. Очевидно не осъзнаваха, че са били спасени от британски войници, които щяха да ги върнат у дома.