Повериха ги на грижите на Томо, който беше санитарят на отделението. Той превърза раните им и им даде обезболяващи лекарства. Останалите трима заеха отбранителни позиции и започнаха да наблюдават местността. Горящото село напомняше на огромен фар в откритото поле. В пустинята по посока на долината се стелеше дим и им пречеше да виждат добре. Това ги притесняваше, защото беше само въпрос на време някой да се приближи до горящото село от неизвестна посока. Надяваха се мястото, в което се бяха скрили, да остане незабелязано, защото беше далече от него.
Хеликоптерът пристигна малко преди полунощ. Ореолите от прах бяха също толкова ярки, колкото и предишната нощ, но тъй като се бяха справили с бунтовниците, поне засега момчетата нямаше от какво да се страхуват. Томо и Петте корема помогнаха на пленниците да се качат в хеликоптера. Дани и Бойд ги последваха с раниците. Машината се издигна във въздуха, преди да успеят да седнат. На борда имаше двама американски военни лекари, които поеха грижите за пленниците. Дани се отпусна на седалката и включи радиостанцията в комуникационната система на хеликоптера. Изведнъж усети силно изтощение. Партньорите му също изглеждаха изтощени. След няколко минути очите му започнаха да се затварят, независимо от шума, който вдигаше хеликоптерът, и кратките съобщения на пилота за полета.
Стресна се обаче не от тези звуци, а от внезапното накланяне на хеликоптера. Отвори очи. Ръцете му автоматично стиснаха автомата. Другите момчета направиха същото. Хеликоптерът веднага се стабилизира, но Дани беше сигурен, че е направил лек завой. Погледна през прозореца. Летяха над морето. Не беше възможно да разбере в каква посока, защото водната повърхност изглеждаше еднаква навсякъде. След няколко секунди прозвуча гласът на пилота:
— Господа, получи се заповед за промяна на курса.
Бойд попита:
— В каква посока?
Никакъв отговор. И никакъв шанс за сън. Сетивата на Дани отново се обостриха. Къде отиваха? Какво ставаше? Хеликоптерът набра височина. Дани отново погледна през прозореца и зърна „Джордж Буш“ на няколкостотин метра под хеликоптера. Ориентира се по него за посоката, в която се движеха. На северозапад. Отпусна се леко. По всичко личеше, че се връщат обратно в базата в Малта.
Беше прав. След около час хеликоптерът се приземи. Този път роторите престанаха да се въртят. Шумът от двигателите заглъхна. Към задната врата тичаха четирима войници в зелени униформи с две носилки. Очите им се стрелнаха към отделението от специалните части, но те бяха достатъчно добри професионалисти, за да не позволят на любопитството да им попречи да се справят с това, което в момента беше най-важно — трябваше незабавно да свалят пленниците от хеликоптера. Докато изключваше радиостанцията си от комуникационната система на хеликоптера, Дани отново почувства тялото си натежало от умора. След трийсет секунди той слезе заедно с партньорите си от хеликоптера и беше погълнат от тежкия, влажен въздух на Международното летище на Малта.
На пистата чакаше линейка — неоновите й светлини проблясваха на трийсет метра от хеликоптера. Войниците в зелените униформи вече качваха втория от пленниците в линейката. На сто метра зад нея Дани видя познатите очертания на един „Херкулес“. На шейсет градуса вдясно от него се готвеше да кацне самолет на „Райънеър“. Туристите пристигаха на Средиземноморието заради слънцето, пясъка и секса. Сякаш прочел мислите му, Бойд отбеляза:
— И аз не бих имал нищо против да се позабавлявам.
Дани не успя да му отговори. Погледът му попадна в пространството между хеликоптера и линейката. Там беше спрял автомобил. От него слязоха двама мъже. Дани веднага ги позна. Еди Андерсън, който беше командир на Отряд „Б“, и сержант Бен Пауъл. Андерсън им кимна и изрече отсечено:
— Дяволски добра работа. Съжалявам, момчета, но се налага след петнайсет минути да осъществим сателитна връзка с правителството, за да дадете отчет за операцията. Дани, ти трябва да се явиш незабавно в централата. Не се притеснявай, синко. Нищо лошо не се е случило. Бен ще ти обясни.