Стомахът на Дани натежа като олово. Изражението на Бен Пауъл подсказваше, че новините няма да бъдат добри. Приближи се до сержанта, който веднага тръгна към кацналия наблизо „Херкулес“. Дани го последва.
— Какво става? — попита той и без да дочака отговора на Пауъл, продължи с въпросите. — Всичко наред ли е с баща ми? Да не се е случило нещо с брат ми?
— Спокойно, Дани — отвърна Пауъл. — Доколкото знам, не става въпрос за семейството ти.
Дани въздъхна облекчено.
— А за какво става въпрос?
— И аз, като теб, мога само да гадая. Знам единствено, че трябва да се върнеш във Великобритания. Още тази сутрин.
Изтеглянето на войниците от бойното поле по този начин рядко беше свързано с добри новини. Дани се помъчи да си спомни дали не е допуснал някаква грешка. Дали от Министерството на отбраната не се канеха да го накажат?
— Какво, по дяволите, става, Бен?
— Вече ти казах, че не знам — отвърна сержантът. Изглеждаше леко раздразнен от собственото си неведение. — Предполагам, че е нещо важно. — Извади от джоба си бордна карта и му я подаде. — Полет на „Бритиш еъруйез“ до „Хийтроу“. Трябваше да излетиш преди два часа. Задържаха самолета заради теб. Преди това обаче е наложително да се приведеш в нормален вид — миришеш на кучешки задник. И приличаш на кучешки задник. Не се бави, защото началниците очевидно бързат.
През следващите няколко часа Дани действаше като на сън. Пауъл го заведе до една кабина с душ, където го чакаше раницата му „Норт фейс“. Успя да измие размазаната по главата, лицето и ръцете си кръв с препарата „Суорфига“ — винаги носеше тубата със себе си. Облече сини джинси, черни маратонки, бяла риза и кожено яке. След като излезе от кабината, по нищо не личеше с какво се занимава, нито пък къде е бил през последните двайсет и четири часа.
Самолетът на „Бритиш еъруейз“ чакаше на пистата, готов за излитане. Никой не му поиска служебната карта, когато една цистерна с гориво го закара до предната част на самолета, към която беше прикрепена подвижна стълба. След като се качи на борда, една привлекателна стюардеса с вирнато носле го придружи до мястото му в салона „първа класа“. Дани се чудеше какви ли глупости са измислили летищните власти, за да обяснят причината за закъснението на полета. Докато сядаше, усети погледите на пътниците върху себе си — от пристигането му в последния момент с мокра коса някои от тях със сигурност бяха разбрали, че не им е била съобщена цялата истина.
Самолетът беше далеч по-удобен от хеликоптера „Сий найт“. След като излетяха, красивата стюардеса му предложи шампанско. Изглеждаше разочарована, когато той отказа и я помоли да му налее кафе. Ръката й се докосна леко до неговата, докато му подаваше чашата.
— Повикайте ме, ако имате нужда от нещо — почти измърка тя.
Дани само кимна. При нормални обстоятелства щеше да се опита да пофлиртува с нея, но в момента беше зверски изморен, за да мисли за това. Заспа, преди самолетът да стигне до крейсерска височина.
Сънят му беше накъсан. Макар и да беше получил уверението на Пауъл, че близките му са добре, умореното му съзнание не можеше да се освободи от притеснението, че нещо не е наред. Представи си баща си в инвалидната количка с тревожно изражение върху лицето, което беше започнало да затлъстява от липсата на движения. През последните двайсет и три години той беше закован за онова проклето нещо в малката им къща в Херефорд. Беше отгледал децата си, отказвайки упорито всякаква помощ. Дани никога не го беше чул да се оплаква от съдбата си. Даже, когато брат му Кайл започна да се забърква с полицията, както бяха предрекли учителите му, той прие това философски. „Човек сере със задника, който има“, повтаряше непрекъснато една от любимите фрази на Таф и разочарованието му от Кайл беше напълно компенсирано от гордостта, че Дани е постъпил в SAS. Дани усети, че му призлява от мисълта за поредния удар, който животът може би е нанесъл на баща му.
Самолетът се приземи на летище „Хийтроу“ в 06:00 ч. по Гринуич. Вече се зазоряваше, но макар че небето беше ясно, във въздуха се усещаше хлад. Дори и със затворени очи, Дани можеше със сигурност да каже, че се намира във Великобритания. Пустинята миришеше по друг начин. На пистата го чакаше черен джип. Шофьорът — беше облечен с джинси и спортно яке и носеше кафяви кожени ръкавици за шофиране — отвори задната врата на автомобила. Докато се качваше, Дани се направи, че не забелязва подозрителните погледи в зачервените от недоспиване очи на другите пътници. Без да каже нищо, шофьорът запали двигателя и колата напусна пистата.