В този момент се чу стрелба. Отсечени откоси от автоматично оръжие. Клара нямаше представа откъде идва тя, но разстоянието беше достатъчно, за да я разтърси силно. Огледа се. По улицата тичаха хора. Последва още един откос. Вече от по-близко разстояние. Чуха се викове. Вероятно се стреляше от не повече от трийсет метра.
Брадли се приближи с бързи крачки към нея и каза:
— Трябва да се махнем оттук. — В гласа му се долавяше паника. — Стрелбата идва от срещуположната посока на тази, в която потегли колата.
Беше прав. Мъжете бяха оставили пикапа на стотина метра на юг от болницата. Една дълбока яма, издълбана от бомбите, им беше попречила да продължат напред. Изстрелите долитаха от север.
Клара не мръдна от мястото си.
— Хайде — подкани я Брадли.
Наведе се над нея, хвана я за дясната ръка и започна да я дърпа, за да я изправи на крака. Тя се освободи от него, погледна към момиченцето и отвърна тихо:
— Аз оставам с нея.
Ръката й, с която държеше ръката на момиченцето, трепереше. Тя стисна по-силно, опитвайки се да спре треперенето, което беше явен признак за надигащия се в нея ужас.
— За Бога, Клара! — извика Брадли и погледна тревожно през рамо. — Наблизо се води престрелка. Да се качваме в колата и да изчезваме, колкото е възможно по-бързо. — Посочи към момиченцето. — Наясно си, че тя няма да оцелее. Нали виждаш, че й остават само няколко минути.
Нещо се преобърна в Клара и тя изсъска:
— Добре. Тръгвай. Ще се видим в лагера. Аз съм лекар и съм длъжна да бъда до нея.
— Толкова си…
Брадли погледна ядосано Клара, сякаш тя се опитваше да го изнуди да не тръгва. Отново се чу стрелба.
Брадли се сви, а после залитна назад, скован от страх. Клара го наблюдаваше с кранчето на окото си. Престори се, че не забелязва, когато той се обърна и побягна.
Стъпките му заглъхнаха по улицата. Изведнъж настъпи гробна тишина.
Само за миг.
След по-малко от десет секунди вече се стреляше и от север, и от юг. От двете посоки към изоставената полева болница се приближиха въоръжени мъже. Петнайсет може би? За разлика от местните хора, които бяха напуснали района преди няколко минути, те бяха с униформи — стандартното камуфлажно облекло на военните. Клара не разбираше нищо от оръжия, но тези, които мъжете носеха, бяха страховити. Както и израженията върху лицата им. Двама от тях погледнаха към разрушената сграда, а после с изнервящо бавни крачки влязоха вътре и тръгнаха към Клара.
Гърдите на момиченцето изхъркаха силно. Белият му дроб се пълнеше с течност. Оставаше му да живее още съвсем малко.
Клара бръкна в якето си, напипа халката, която й беше дал баща й, и си я сложи. После извади служебната си карта от „Лекари зад граница“ и със свиреп поглед, с който се надяваше да скрие ужаса, сковал тялото й, я показа на войниците. Единият от тях — беше с преждевременно прошарена за възрастта си брада, я грабна и гневно я запрати към осеяния с отломки под. Другият се наведе към нея и я изправи на крака. Тя се помъчи да се отскубне от него, така както беше направила с Брадли, но той я издърпа настрани от момиченцето. Клара не можеше да направи нищо, освен да наблюдава с отвращение как войникът с брадата рита с ботуша си окървавената му глава. Тялото на детето се сгърчи, а после се отпусна.
Искаше й се да изпищи, но сякаш беше онемяла от шока, предизвикан от жестокостта, на която току-що беше станала свидетел. Двамата войници започнаха да й крещят нещо на арабски. Тя не разбра нито дума.
Войникът, който я държеше, я избута до вратата. Тя се спъна и залитна, но той я стисна здраво и я блъсна напред. След няколко секунди тя падна на колене в една локва от размита кръв. Погледна надясно. На петдесетина метра от нея на земята лежеше по очи човек. Разпозна опашката на Брадли, която стърчеше във въздуха. Изпод тялото му се процеждаше кръв.
В гърлото й се надигна жлъчка. Наведе се, за да повърне, но в този момент една ръка я хвана и я изправи на крака. Беше заобиколена от трима войници, между които беше и брадатият. Макар че принадлежаха към войските на правителството, за тях очевидно не съществуваше закон и ред. В тази страна никой не обръщаше внимание на мародерствата на военните. Тримата мъже имаха арогантния вид на хора, които си дават сметка, че могат безнаказано да правят каквото си искат с когото си искат.