— Всичко наред ли е, приятел?
Бъкингам кимна. Изглеждаше благодарен на Дани за това, че си е направил труда да се поинтересува за състоянието му.
Пристанището беше оживено. Една Кралска военноморска фрегата току-що беше акостирала и от нея се бяха изсипали тълпи от моряци. Отвсякъде долитаха гласове. Войниците очевидно очакваха с нетърпение краткия си отпуск и независимо от присъствието на униформените мъже и на огромния корпус на фрегатата, който беше на около трийсет метра от мястото, където беше спрял Уилкинсън, атмосферата съвсем не беше военна. Тази нощ баровете в Кипър щяха да се радват на добър оборот.
Двама войници от „42 Командо“ се приближиха до вана. Дани се ръкува с тях. Както обикновено Бъкингам беше застанал до него, докато останалите момчета сваляха торбите.
— Имате ли да свършите някаква работа тук? — попита единият от войниците.
Дани поклати глава и отвърна:
— Да вървим. Не бива да се мотаем повече тук.
Войниците ги отведоха до малка тухлена постройка, разположена на петдесет метра от пристанището. Сградата беше с размери на двоен гараж. Когато влязоха вътре, Дани видя, че е построена около изкуствено прокопано заливче. В него имаше място единствено за лодката „Риджид рейдър Мк-1“, която щеше да ги откара от брега. Десантната лодка беше дълга около пет метра и можеше да събере осем души плюс рулевия. Полимерен корпус, подсилен с фибростъкло, извънбордов двигател с мощност сто и петнайсет конски сили. Проста. Практична. В нея нямаше нищо, будещо възхищение. С товара и седемте мъже на борда скоростта й можеше да стигне до четирийсет възела. Беше напълно подходяща за случая. Бъкингам обаче изглеждаше озадачен.
— Не е ли много малка? — попита тревожно. — Имам предвид за разстоянието, което трябва да измине, за да стигне до Либия?
Дани не успя да сдържи усмивката си.
— Не се притеснявай, приятел. Приготвили са ни нещо доста по-добро.
В левия край на заливчето имаше шкаф с неопренови костюми. Дани и партньорите му натовариха торбите в лодката, свалиха цивилните дрехи и облякоха костюмите заедно с двамата войници.
Бяха напълно готови. Бъкингам обаче все още се мъчеше да вкара десния си крак в крачола на своя костюм. Седеше по боксерки на пода и дърпаше непохватно костюма нагоре с тънките си ръце. Междувременно другите мъже се настаниха в лодката. Бяха му нужни цели десет минути, за да се справи. След като се облече, Дани го заведе до брега на заливчето и го държа за ръката, докато се качваше предпазливо в клатещата се лодка. После скочи в нея и кимна на войника до руля. След няколко секунди двигателят избръмча, лодката излезе от тухлената постройка и се отправи към пристанището.
Осемместната лодка изглеждаше миниатюрна в сравнение с фрегатата. Тя се смали още повече на фона на тъмното нощно небе, след като навлезе в открито море и шумът от двигателя й заглъхна. Набра скорост, кърмата й се повдигна леко, подскочи и се гмурна в мастиленосиньото море, отдалечавайки се от вдъхващите сигурност блещукащи светлини на сушата и навлизайки в мрака на средиземноморската нощ. Когато водните капки опръскаха лицето му и соленият въздух изпълни дробовете му, Дани изведнъж се съживи. Бъкингам, който седеше до него, очевидно не се чувстваше по този начин. Толкова силно стискаше ръба на лодката, че дори и в тъмнината Дани забеляза побелелите кокалчета на пръстите му.
През следващите десет минути лодката продължи да се носи с пълна скорост напред, управлявана от двамата войници с помощта на джипиеса. След като шумът от двигателя й заглъхна и вълните я залюляха леко, Дани се обърна и погледна назад. Светлините по крайбрежието вече почти не се виждаха.
Изведнъж се чу тих тътен, който сякаш идваше от всички посоки.
— Какво е това? — прошепна Бъкингам.
Никой не му отговори.
— Какво ще правим по-нататък?
Гласът му прозвуча уплашено.
— Ще продължим на автостоп — отвърна Дани. — Нали ти казах, че са ни приготвили нещо по-добро.
Повърхността на водата изведнъж се разклати.
— По дяволите! — изсъска Бъкингам. — Какво става?
— Спокойно — отвърна тихо Дани и се взря в мрака, докато рулевият говореше по радиостанцията си. — След малко ще разбереш. — Обърна се към партньорите си: — Не бързайте, момчета.
— Ей там е — каза единият от войниците, сочейки в северозападна посока.
Морето стана по-бурно. На хоризонта се появи тъмна сянка и върхът на командната кула на подводницата „Вангард“ изплува с отекващ грохот. Дани долови учестеното дишане на Бъкингам, докато кулата се издигаше все по-високо над вълните.