Очите му проследиха светлините на фаровете на отдалечаващата се кола. Колата измина около километър и половина, зави наляво и изчезна. Джак извади фенерче от раницата си и го насочи към мястото, където бяха оставили Спъд и Грег. Светна с него два пъти — това беше сигнал за момчетата да се присъединят към тях.
Дани наблюдаваше местността с готов за стрелба пистолет, докато Джак товареше оборудването им в багажника на реното. Джак подреди първо автоматите и ги покри със сивото одеяло, което беше намерил на задната седалка. После прибра и раниците и затвори внимателно багажника, за да не вдига шум. В полето всички звуци се чуваха надалече.
— Защо, по дяволите, се бавят Грег и Спъд? — попита Джак.
Чакаха ги от десет минути.
По гръбнака на Дани полазиха тръпки.
— Трябва ми прибор за нощно виждане — каза Дани.
Джак вече беше отворил багажника и беше извадил от раницата си малък прибор за нощно виждане. Насочи го на запад и извика:
— Мамка му!
— Какво става? — попита Дани.
— Имат компания — отвърна Джак.
Подаде на Дани прибора. Дани го насочи към билото на дюната, което се намираше на километър от тях. В гърлото му се надигна жлъчка, след като различи фигурите на Грег и Спъд. Бяха обърнати с гръб един към друг и раздалечени на около пет метра с насочени настрани пистолети. Около тях имаше тълпа от хора. Дани ги преброи бързо — бяха четиринайсет души. Нямаше как да разбере дали са въоръжени. Ако не носеха оръжие, Спъд и Грег можеха да ги застрелят за секунди.
И да оставят четиринайсет трупа вместо визитна картичка. Може би сирийските власти щяха да обявят случая за поредното масово убийство. Или може би щяха да изпратят войски да претърсят района и да влязат в следите им. Това беше недопустимо.
— Опитват се да отклонят вниманието на хората от нас — каза Джак.
— Или да се измъкнат незабелязано.
— Онова копеле Мухамад сигурно ни е издало.
— Трябва да се махнем оттук — заяви Бъкингам. — Да се качваме на колите и да изчезваме колкото се може по-бързо.
Дани свали прибора. Двамата с Джак погледнаха Бъкингам. Израженията върху лицата им говореха ясно какво мислят относно предложението му. Дани се приближи бързо до реното и извади автоматите от багажника. Обърна се към Бъкингам и му подаде пистолета си.
— Аз… Аз… не знам как… — запелтечи Бъкингам.
— Насочваш го към човека, когото искаш да убиеш, и натискаш спусъка. Няма да мърдаш оттук.
— Не може ли да дойда с вас?
— Не се обиждай, приятел, но ти само ще ни пречиш. Ако нещо се обърка, ще се обадиш по сателитния телефон. Той е в една от раниците. Подводницата едва ли е стигнала далече. Моряците ще ти помогнат да избягаш.
— Но… но ние трябва да стигнем до Хомс.
Дани не обърна внимание на думите му. Мислеше трескаво. Каквито и да бяха тези хора, те сигурно държаха Спъд и Грег на мушка. Иначе двамата отдавна щяха да са ги очистили. Нямаше никакво съмнение, че са попаднали в капан. Инструкциите за действие в подобни случаи бяха ясни. Дани и Джак трябваше да отвлекат вниманието на хората, за да могат Спъд и Грег да свършат останалото.
— Какво, по дяволите, смяташ да направиш? — попита Бъкингам. Беше очевидно, че е изпаднал в паника.
— Трябва просто да се качим в колите…
— Няма да мърдаш оттук — повтори Дани и подаде автомата на Джак.
— Ако се провалим, историята ще се появи на първата страница на „Сън“ — каза Джак и вдигна автомата си.
Дани запази спокойствие.
— Лесно ще се справим с тези хора. Трябва само да им отвлечем вниманието. Аз ще тръгна първи. След като измина петдесет метра, тръгваш и ти. На петстотин метра от Спъд и Грег ще залегнем и ще започнем да стреляме един след друг. Ще изчакаш да ти дам сигнал.
Без да каже нищо повече, Дани се затича през полето към пясъчната дюна.
Петстотин метра. В далечината се чуха гласове. Дани спря и се заслуша.
Крясъци. Доколкото можеше да прецени, бяха на арабски. Звучаха заплашително. Може би тези хора не бяха войници, но случаите, в които вилнеещи тълпи проваляха операциите им, съвсем не бяха малко. Ругаеше наум Спъд и Грег за това, че бяха допуснали да бъдат забелязани. Джак беше прав. Ако случаят с фермерите, на които се беше натъкнало онова отделение на SAS, се повтореше, Полкът наистина щеше да стане за смях.
Дани залегна и превключи оръжието си на автоматична стрелба. Не му се искаше да стреля по хората — не от емоционални, а от чисто тактически съображения. Убийството на някого от тях щеше да доведе до ответен удар. Отклони автомата на няколко метра вляво от групата.
Тъкмо се канеше да натисне спусъка, когато чу тихия, равномерен тътен на хеликоптера зад гърба си.