Бомбардировката спря един час преди зазоряване. Тишината й подейства почти успокояващо и тя се сви на пода и успя да заспи. Бяха минали около четирийсет и пет минути, когато изведнъж се стресна, осъзнавайки къде се намира, трепереща от студ и с пресъхнало от жажда гърло. Навън бавно се развиделяваше и с настъпването на деня тя все повече се убеждаваше, че не би могла да прекара по този начин още една нощ. Трябваше да напусне това място и да се върне в лагера. Веднага. Без да обръща внимание на стомаха си, който се свиваше от глад, Клара излезе навън. Звездите все още светеха ярко в лилавосиньото небе. Почувства се странно, представяйки си, че родителите й може би са вдигнали очи към същите звезди от прозореца на уютния им дом в Уилтшир, докато тя е заобиколена от отломките на бомбардирания град. Погледна към отсрещната страна на улицата и осъзна колко близо до смъртта е била предишната нощ. Покривът на една триетажна сграда, която й се беше сторила незасегната от бомбите, беше започнал да хлътва. Мазилката върху фасадата й беше опадала на места и тухлите под нея се бяха оголили, а в стената имаше огромна пукнатина с форма на светкавица. Клара се чудеше дали в сградата има хора. Улицата беше пуста. До една торба с боклук стоеше котка и очите й проблясваха в мрака. На двайсет метра вдясно някакъв мъж товареше покъщнина в сив ван. Мъжът се оглеждаше плахо, докато се мъчеше да вкара навит на руло килим в претъпканата кола. Явно се опитваше да вземе колкото е възможно повече неща, преди да напусне дома си. Клара изтича до него и каза тихо:
— S’il vous plait, vous pouvez m’aider? [23]
Мъжът поклати глава и затвори рязко задните врати на вана. Клара го стисна отчаяно за ръката, но той се дръпна. След няколко секунди колата вече се отдалечаваше. Гумите й скърцаха по неравната улица, докато Клара я гледаше втренчено.
Отново я скова страх. Даваше си сметка, че трябва да се върне в лагера, но не знаеше в каква посока да поеме. Струваше й се, че е изправена пред невъзможна ситуация — сякаш трябваше да избира между две посоки, едната от които водеше към свободата, а другата — към смъртта. Как би могла да разбере накъде да поеме? В продължение на цели трийсет секунди стоя неподвижно като котката, а после необичайната тишина изведнъж беше нарушена от пронизителен, виещ глас.
„Allahu Akbar… Allahu Akbar… Ash-hadu an-la ilaha ilia ilia… [24]
Призивът за молитва.
Стресната от шума, котката избяга. Клара примигна, обърна се надясно — гласът идваше от тази посока — и изведнъж се сети, че в Саудитска Арабия фасадите на джамиите гледат към Мека. Всички мюсюлмани се молеха, обърнати в тази посока. Затвори очи и си представи картата на Средния изток. Беше сигурна, че Мека се намира почти право на юг от Хомс. Това означаваше, че трябва да стигне до джамията, за да се ориентира за посоките.
Излезе от вцепенението и хукна. Стъпките й отекваха в разрушените от снарядите сгради от двете страни на пустата улица. Не знаеше накъде тича, а просто се остави на гласа на мюезина, приканващ вярващите към молитва, да я води. Стигна до една широка улица и зави надясно. Тя също беше разрушена от бомбите. Пред една сграда на отсрещната й страна имаше огромна купчина боклуци: стари бойлери и кухненски електроуреди, гуми и счупени мебели — останки от домовете, които вече не съществуваха. За разлика от другата, тази улица не беше пуста. По нея в посоката, откъдето идваше гласът на мюезина, бързаха хора с наведени глави и вдигнати яки. Всичките бяха мъже. Те не разговаряха помежду си, дори не гледаха един към друг. Някои вдигаха очи към Клара, която се беше присъединила към тях по пътя им към джамията.
Изминаха три минути. Гласът на мюезина вече не се чуваше, но Клара беше спокойна, защото се движеше с тълпата, която щеше да я отведе на правилното място. На един от ъглите на улицата на яркочервен пластмасов стол седеше момче на не повече от десет години с къса черна коса и раиран пуловер. До него на тротоара беше седнало братчето му. Между тях върху табуретка бяха наредени цигари и запалки. Очите на децата проследиха с любопитство жената с европейски черти, която бързаше с мъжете към джамията.