— Venez… venez… [26]
Клара преглътна неспокойно. Огледа улицата в двете посоки, а после пусна детето пред себе си, наведе се и влезе.
Бяха й нужни няколко секунди, за да свикне с тъмнината. Намираха се на върха на тясно, виещо се каменно стълбище. Клара отново се скова от страх. Какво правеше тук? Трябваше веднага да се върне обратно, да намери джамията и да тръгне в източна посока. Това беше лудост. В този момент детето вдигна изпълнените си с молба очи към нея и преди да се усети, тя вече слизаше надолу към мазето на сградата. След пет стъпала усети, че въздухът е станал малко по-хладен. До ноздрите й стигна отвратителна миризма.
Мазето беше голямо, около петнайсет на петнайсет метра. Единствената светлина в него идваше от фенера, провесен от тавана на къс кабел. Когато Клара влезе в помещението, светлината изгасна. Настъпи тишина, а после тя чу как някой навива фенера. Той отново светна и на слабия му блясък Клара огледа мазето.
В него имаше шест жени и шест деца. Лицата им бяха мръсни и уплашени. Вонята идваше от преградения с дъски ъгъл и Клара предположи, че го използват за тоалетна, защото всички бяха насядали на пода на пет метра от него. Три от децата плачеха, а две кашляха — от гърлата им излизаха лаещи звуци.
По всичко личеше, че измъчените жени се боят от нея, защото не знаят коя е и за какво е дошла. По някакъв странен начин това й даде сили да осъзнае, че не е най-ужасеният човек в този град. И изведнъж се сети какво е накарало жената да я доведе в мазето: обитателите му се нуждаеха от медицинска помощ.
Жената започна да говори на арабски. Клара вдигна ръце, за да я спре:
— Говори на английски. Съжалявам, но не те разбирам.
В този момент една друга жена стана от пода и тръгна към нея. Беше по-възрастна, може би четирийсетгодишна, с прошарена черна коса.
— Лекарка ли си? — попита.
Гласът й беше дрезгав и слаб.
Клара кимна.
— Allahu Akbar — продължи тихо жената. — Казвам се Мириам. Нуждаем се от лекар. Децата ни са болни. Ние също. Можеш ли да ни помогнеш?
Клара отново огледа помещението и попита:
— Къде са съпрузите ви?
Мириам се усмихна тъжно и отвърна:
— Мъртви са.
Изведнъж в съзнанието на Клара изплува образът на Брадли. Тя дори не го обичаше, но все още изпитваше силна болка от загубата му. Затова разбираше как се чувстват тези вдовици и сираци. Обаче не й бяха останали сълзи, иначе със сигурност щеше да се разплаче.
— Какво се е случило?
Мириам сви рамене.
— Загинаха. Мъжете умират, жените остават…
— А домовете ви?
— Разрушени са.
— Съжалявам — каза Клара, макар и да осъзнаваше, че едва ли ще ги утеши с тази дума. — Вие обаче не бива да оставате в това мазе.
— Но не можем и да го напуснем.
Клара поклати глава и посочи към тоалетната в ъгъла на стаята.
— Опасно е. Микробите…
Върху лицето на Мириам се изписа отчаяние.
— Няма къде другаде да отидем… — започна да казва тя, но замълча, защото едно от децата отново се закашля.
Звукът, който излизаше от гърлото му, беше потресаващ. Детето се нуждаеше от силни антибиотици, които липсваха в чантата на Клара. И това беше само началото. Клара се ужаси от мисълта за болестите, които щяха да бъдат предизвикани от лошата хигиена. Доближи се до едно от децата и се заслуша в дишането му. Детето едва си поемаше въздух. Очевидно беше болно от пневмония. После погледът й беше привлечен от едно малко момиченце с кръвясали очи. То беше отворило уста и Клара видя гнойните рани върху вътрешността на бузите и езика му, което означаваше, че страда от гъбична инфекция. Някои от жените и децата миришеха на урина. Явно бяха предпочели да се подмокрят, вместо да използват отвратителната тоалетна.
Пет от децата се бяха сгушили в майките си. Шестото — момче с къдрава черна коса — се беше притиснало до стената и следеше с широко отворени очи всяко движение на Клара. Тя коленичи пред него и го хвана за ръцете. Китките му бяха разранени, а по лицето му имаше следи от изгаряния.
— Какво се е случило с него? — попита Клара.
Мириам беше застанала зад нея.
— Измъчвали са го — отвърна тя с равен, безизразен глас.
— Измъчвали са го? Но той е само…
— Да, той е само на дванайсет години. Войниците отишли в училището му. Събрали сто деца в една класна стая и ги разпитвали едно по едно.