Теренът беше равен, обрасъл с изсъхнала трева, а за да стигнат до планината, трябваше да вървят още два часа. Дани се опитваше да открие наблизо някакво място, където да се скрият. На около километър вдясно от себе си видя малка едноетажна къща, до която имаше две по-ниски постройки. Къщата се намираше на не повече от петдесет метра от шосето. Можеха да се промъкнат до нея, но при евентуално претърсване на района войниците веднага щяха да ги открият. Продължи да се взира пред себе си, търсейки други възможности, и след двайсет секунди забеляза нещо, което щеше да им свърши работа.
Лесно би могъл да го пропусне, което го правеше идеално за скривалище. Близо до мястото, на което беше разположена къщата, шосето започваше да се издига плавно нагоре. Видимостта беше много лоша, но след като увеличи изображението, Дани успя да различи горния край на кръгъл отвор с диаметър около метър и половина, останалата му част беше скрита от храсти. Отворът беше на дренажна тръба, която минаваше под шосето. Можеха да изчакат да мине денят, скрити в нея. Обърна се към Бъкингам и го попита;
— В състояние ли си да продължиш да вървиш?
— Щом се налага.
— Налага се.
Дани помогна на Бъкингам да се изправи на крака.
— Слушай ме внимателно. Отново ще се приближим до шосето.
— Разумно ли е?
— Няма значение дали е разумно или не. Това е единственият ни избор. Ако имаш по-добра идея, готов съм да я чуя.
Бъкингам се огледа.
— Ей там има една къща. Бихме могли да помолим хората да ни подслонят.
Дани се вторачи в него. Бъкингам се изчерви.
— Колкото повече се приближаваме към шосето, толкова по-голяма става вероятността да бъдем забелязани. Ще вървиш на десет метра след мен.
— Защо?
— Защото, ако сме един до друг, по-лесно ще бъдем уцелени едновременно.
Бъкингам пребледня.
— Видях едно съоръжение — продължи Дани.
— Какво съоръжение?
— Дренажна тръба, която минава под шосето. Ще ни послужи като скривалище, докато е светло.
— Искаш да кажеш, че ще прекараме в нея целия ден?
— Няма как да пътуваме на автостоп, приятел. Вече се е разчуло за нас и са започнали да ни търсят. След няколко минути ще се съмне. Хайде, ставай.
Без да чака да чуе поредния въпрос на Бъкингам, Дани тръгна.
Слънцето още не се беше показало на хоризонта, но небето беше станало по-светло. Когато стигна на трийсет метра от шосето, Дани залегна и се обърна, за да се увери, че Бъкингам е направил същото. Един военен камион, покрит с камуфлажна мрежа, се движеше в западна посока. Дани изчака, докато камионът се отдалечи на петдесет метра от тях, а после вдигна лявата си ръка, скочи и се затича, последван от Бъкингам.
Мястото не изглеждаше особено привлекателно, но беше за предпочитане пред перспективата да се опитат да останат незабелязани в голото поле. Зимните дъждове го бяха напълнили с тиня, през която бяха избуяли бодливи храсти. Бетонът беше покрит с лишеи, миришеше на мухъл и животински изпражнения. Дани видя малките топчета, полепнали по ръбовете на отвора, и си помисли, че в тръбата със сигурност има плъхове, а може би и змии. Храстите трябваше да бъдат запазени, защото, ако ги окастреха, неминуемо щяха да привлекат вниманието на преследвачите си.
— Влез вътре — каза Дани. — Оставям раницата си при теб. Ще се върна след пет минути.
Бъкингам пропълзя тромаво в тръбата, а Дани хвърли раницата след него и се затича към шосето. На петдесет метра в източна посока земята беше обрасла с ниски храсти. Дани отсече няколко клона, като внимаваше да не се образуват големи дупки, и се затича обратно към тръбата. Извади раницата, даде знак на Бъкингам да излезе навън и му връчи половината от клоните.
— Вкарай ги в тръбата. Ще замаскираме отвора с тях.
Върна обратно раницата и се настани до Бъкингам.
После издърпа останалата част от клоните в тръбата и му подаде пистолета си.
— Ще седнем с гръб един към друг. Ще стреляш единствено, ако видиш, че някой влиза в тръбата.
Беше му ясно, че Бъкингам едва ли щеше да уцели, но от изстрела щяха да спечелят няколко ценни секунди. Извади бутилка вода от раницата си и я подаде на Бъкингам. После отпи няколко глътки от нея, изсипа малко вода върху изсъхналата тиня и забърка гъста каша. Накара Бъкингам да се обърне към него и започна да размазва с два пръста калта върху лицето му.