Выбрать главу

— Какво правиш? — попита Бъкингам.

— Опитвам се да те скрия. — Направи същото и със своето лице, а после провря цевта на автомата си през клоните и добави: — Надявам се, че се чувстваш добре.

— Не съвсем — отвърна Бъкингам.

— Тъй като ни се налага да останем тук през целия ден, ще трябва да свикнеш с обстановката. — Извади две пликчета с храна от раницата си и подаде едното на Бъкингам. — Време е да закусим.

Изгълта набързо съдържанието на своето пликче и се облегна на гърба на Бъкингам.

В тръбата все още беше доста тъмно, макар че през клоните беше започнала да се процежда бледа светлина. Дани се опитваше да си проясни мислите. Беше се изненадал, когато им отказаха да ги изтеглят, но досега не му беше останало време да разсъждава върху причините. Вече беше настъпил моментът за това.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита.

Усети, че Бъкингам се напрегна.

— Какво имаш предвид?

— Би било нормално да ни изтеглят, след като съобщихме, че сме разкрити. Такива са правилата. Защо е толкова важно няколко сирийски бунтовници…

— Все още ли смяташ, че е възможно да се доберем до Хомс? — прекъсна го със спокоен глас Бъкингам.

Настъпи мълчание.

— Градът е прекалено далече, за да стигнем пеша до него — отвърна най-после Дани. — Трябва да пресечем планината. И то при положение, че войници от руските войски със специално предназначение и от сирийските войски са по петите ни. Извинявай, приятел, но ти няма да можеш да издържиш на подобно натоварване.

— Извинен си — измърмори Бъкингам.

Отново настъпи мълчание.

— Ще се обадя в базата и ще настоявам да ни изтеглят — каза след малко Дани.

— Няма да стане. Трябва да изпълниш… да изпълним заповедта. Длъжни сме да стигнем до Хомс.

Дани се колебаеше. Не му се искаше да предприема подобен ход. Това би означавало да признае, че не е в състояние да се справи сам. Реши обаче да преодолее гордостта си.

— Сондърс ми даде един телефонен номер, на който мога да се свържа с хората му. Те са наясно с нещата. Бих могъл да им се обадя…

— Тогава го направи — прекъсна го рязко Бъкингам.

Макар и разгневен от тона му, Дани си даваше сметка, че няма друг избор. Ако беше сам, би могъл да се крие с дни, дори със седмици. Бъкингам обаче едва ли щеше да издържи. Липсваше му опит, а и не разполагаше с необходимите умения. Нуждаеха се от подкрепление.

Дани извади от раницата си сателитния телефон, джипиеса и листа хартия, на който Сондърс беше написал телефона за връзка. За да може да ползва телефона и джипиеса, му беше нужна видимост. Придвижи се до ръба на тръбата и ги провря през клоните. Включи телефона, изчака сигнала и набра номера.

Телефонът даваше свободно.

Иззвъня осем пъти.

Девет.

Изщракване.

Мълчание.

Глас. Отсечен. Враждебен. С акцент кокни.

— Кой, по дяволите, се обажда?

Дани стисна зъби. По кожата му полазиха тръпки. Опита се да се успокои и отвърна:

— Код за връзка „ка алфа шест четири“.

Не последва отговор.

— Повтарям: код за връзка „ка алфа шест четири“. Представете се.

Отново никакъв отговор.

— Представете се — изсъска Дани.

Дали си въобразяваше, или наистина чу как мъжът на другия край на линията изсумтя?

Нещо не беше наред. Ако се беше свързал с някого от хората на Сондърс, защо този човек се държеше толкова странно? Може би причината за поведението му се криеше именно във факта, че е един от хората на Сондърс. Наемник. Циник, който не мисли за нищо друго, освен за собствените си интереси.

— Представете се — каза за трети път Дани.

Вече се канеше да прекъсне връзката, когато мъжът проговори:

— Аз съм Скинър. А ти кой си, по дяволите?

13

— Разкриха ни — обясни Дани. — Загубих и тримата си партньори.

— А разузнавачът още ли е жив?

— Да.

— Жалко.

Отново настъпи мълчание.

— Преследват ни. Нуждаем се от подкрепление.

Скинър отново замълча.

— Чувате ли ме? — попита Дани.

— Съвсем ясно, приятел. Къде се намирате?

Дани погледна към джипиеса и му съобщи координатите, а после попита:

— Искате ли да ги повторите?

Линията прекъсна.

Дани се взря в телефона.

— Приятно ми беше да се запознаем, приятел — измърмори и се скри отново, оправяйки клоните след себе си.

Бъкингам се беше облегнал на тръбата със затворени очи.