— Събуди се — каза Дани и го сръга в ребрата с антената на телефона. Бъкингам отвори очи. — Ще спиш, когато сме в безопасност.
— Успя ли да се свържеш?
Дани кимна.
— И?
— И не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Вече знаят къде се намираме.
— Колко дълго ще чакаме?
Дани провря отново цевта на автомата през клоните.
— Колкото трябва.
— Сигурен ли си, че някой друг няма да ни открие преди това?
— Не съм.
Клара вървеше нервно по улиците на Хомс. С всяка измината крачка имаше усещането, че ще последва земетресение. Или че върху тях ще се изсипят бомби. Подобно на Вълшебния свирач от Хамелн[27] тя отвеждаше окаяната група от жени и деца, ако не към сигурността, то поне далече от мястото на тяхното ужасяващо самоналожено пленничество.
Мириам вървеше до нея. Клара забеляза, че жената куца леко, докато пренася тежестта върху левия си крак. Но не се оплакваше. Никоя от жените не се оплакваше и след като бяха вървели не повече от десет минути Клара разбра защо. Бяха стигнали до една сграда, която беше разрушена в такава степен, че сякаш беше изтръгната от земята. Мириам погледна тъжно към нея и каза:
— Ние извадихме късмет.
Хората, покрай които минаваха, ги гледаха втренчено. Някои от тях бяха деца. Вниманието на Клара беше привлечено от едно момченце, което показваше с гордост парче от изстрелян снаряд на скупчените около него деца. Повечето от хората, които се придвижваха пеша, бяха мъже. Те оглеждаха подозрително жените и децата, и най-вече Клара, чиято кожа беше по-светла от кожата на останалите и чертите й бяха европейски. Никой не ги попита как са, нито им предложи помощ. Клара се почувства странно, осъзнавайки, че не ги обвинява. Те си имаха собствени проблеми. И по всяка вероятност собствени семейства, за които да се грижат.
Когато стигнаха до джамията, площадът пред нея беше още по-оживен, макар че сутрешната молитва беше приключила. На него се бяха събрали стотина мъже. Стояха на малки групи — някои от мъжете пушеха — и се оглеждаха неспокойно, като от време на време обръщаха тревожно очи към небето. Клара и Мириам спряха в началото на площада, а жените и децата се сгушиха зад тях.
— Не трябваше да минаваме оттук — прошепна Мириам.
— Защо? Това е джамия. Не е ли по-безопасно….
Мириам поклати глава.
— Хората, които се противопоставят на правителството, се събират тук, защото смятат, че войниците няма да се осмелят да стрелят по тях пред джамията. Но погледни ей там — Мириам посочи към отсрещния край на площада, където пет-шест войници крачеха напред-назад и се оглеждаха. — В момента, в който си тръгнат от площада, много от тези хора ще бъдат задържани и разпитани.
— Ние нямаме какво да крием — отвърна Клара с типичното за нея непокорство.
Мириам се усмихна.
— В Сирия всеки има какво да крие. Или поне така смята правителството. Ще ти покажа откъде да минем. След като заобиколим джамията, ще тръгнем на изток.
Клара кимна и огледа въоръжените мъже, докато Мириам обясняваше на жените маршрута, по който щяха да продължат. Спомни си за Брадли и за войника, който беше ритнал момиченцето. Дали си въобразяваше, или наистина забеляза сред тях войника с брадата и суровото лице, който беше единият от нападналите й предишния ден? Стори й се, че той я проследи с очи, когато двете с Мириам поведоха жените и децата покрай джамията.
11:00 ч.
Откакто се беше зазорило, Дани и Бъкингам не бяха разменили и една дума. Чувстваха се неудобно в тръбата. Мястото беше тясно. Дани не се притесняваше от това, но Бъкингам беше започнал да се изнервя. Движението по шосето ставаше все по-натоварено. Вече нямаше никакво съмнение, че през деня по него минават много коли. А до настъпването на нощта имаше много време.
— Бих могъл да хапна нещо — наруши мълчанието Бъкингам.
— Съжалявам, приятел, но трябва да правим икономии.
— Нали каза, че идва подкрепление — сопна му се Бъкингам.
Дани го погледна страшно и той млъкна.
Децата започнаха да се изморяват, в което нямаше нищо странно, защото бяха гладни и болни. Едното от момченцата с лаещата кашлица се дереше непрекъснато. Майка му се опита да го носи на ръце, но силите не й стигаха. Детето беше прекалено уплашено, за да отиде при някоя от другите жени, затова се влачеше до майка си и отпадаше все повече и повече.
— Сигурна ли си, че се движим в източна посока? — попита за пореден път Клара.
Мириам й кимна и сви рамене, което не успокои особено Клара. Слънцето вече се беше издигнало в небето и Клара не можеше да се ориентира по него. Не й оставаше нищо друго, освен да се довери на Мириам. Нямаше представа какво разстояние са изминали. Една миля? Или може би повече? Стигнаха до един от кварталите на Хомс, върху който разрухата от войната беше оставила по-незабележими следи. Разликата беше очевидна. В района около джамията Клара беше видяла деца да продават бензин в сини туби, които й напомниха за прекараните в детството ваканции на къмпинг. Предположи, че бензинът е ценна стока в този град, тъй като електричеството спираше често. Беше видяла мъже, които режат дървета и телеграфни стълбове, за да ги използват за гориво. Бяха минали покрай сергии, на които деца продаваха обувки, вместо да присъстват на часовете в училище. Никъде обаче не беше видяла да се продава храна.
27
Немска легенда, която гласи, че през 1284 г. в Хамелн, град в Долна Саксония, който по онова време бил нападнат от плъхове, пристигнал бродещ музикант — флейтист. Той обещал на жителите да ги отърве от напастта и свирейки с флейтата си, накарал плъховете да го последват и да се удавят в река Везер. Жителите на града обаче не му платили и той отвел с чудната си музика 130 деца от града. — Б. пр.