Мъжете я повлякоха по улицата. Клара нямаше представа накъде я водят.
17:30 ч.
Мускулите на Дани го боляха. Умът му блуждаеше. Непрекъснато си спомняше как го беше погледнал Джак, преди да стреля в главата му. Даваше си сметка, че не бива да се размеква, докато войниците са все още по петите им. Чудеше се обаче дали някога ще забрави този поглед.
Шумът от хеликоптера го върна към действителността. Ослуша се. Хеликоптерът кръжеше в небето над тях. След три-четири минути отлетя на запад.
Дали това беше чиста случайност?
Едва ли.
— След колко часа ще се стъмни? — попита Бъкингам.
— След два часа. Или може би след малко повече от два часа.
— Къде са те, по дяволите?
— Вероятно изчакват да падне нощта.
— А какво ще стане, ако се забавят?
— Просто ще се забавят.
— Ами ако…
— Ще ти бъда благодарен, ако престанеш с въпросите, приятел.
— Но…
— Тихо! — прекъсна го Дани.
Беше чул някакъв шум. Наведе се и посегна към автомата.
А после застина.
На половин метър от отвора на тръбата една змия се беше свила на кълбо. Беше дълга около метър и половина. Жълта, с кафяви шарки на гърба. Отдалече му беше трудно да прецени, но му се стори, че е египетска кобра. Силно невротоксична. Агресивна, ако бъде провокирана. Главата й беше обърната към тръбата. Езикът й се стрелна навън.
Дани стоеше съвсем неподвижно.
Изведнъж змията се размърда. Нещо явно беше привлякло вниманието й и тя изпълзя навън.
Дани бавно издиша въздуха си.
— Какво става? — прошепна Бъкингам.
— Нищо — отвърна Дани. — Просто наблюдавам.
Войниците заведоха Клара в едно училище. В момента сградата беше полуразрушена и празна. В нея липсваха чинове, столове, черни дъски, компютри — всичко беше разграбено. Сред отломките върху подовете на класните стаи се търкаляха тетрадки и учебници с изпокъсани листове. На една от стените на стаята, в която въведоха Клара, висеше ламинирана карта на света, готова всеки момент да падне. Клара се взря замечтано в очертанията на Великобритания. Би дала всичко, за да се прибере у дома.
Училището беше превърнато във временен затвор за хората, които, патрулиращите в този район на града войници, бяха задържали, смятайки ги за опасни. В стаята имаше две жени и шестима мъже. Лицата на жените бяха покрити със синини и устните им бяха сцепени. Двете се бяха свили в ъгъла на стаята и плачеха тихо. Едната притискаше долната част на корема си. Клара предположи, че е била изнасилена. Четиримата мъже бяха с белезници. Трима от тях бяха прекалено изтощени, за да вдигнат глави, когато Клара влезе в стаята. Четвъртият явно беше решил да не се предава. Макар че няколко от зъбите му липсваха и върху лявата му буза зееше гнойна рана, той непрекъснато крещеше на тримата войници, които пазеха затворниците, и непонятните арабски думи се забиваха в пулсиращата от болка глава на Клара. В началото на войниците сякаш им беше забавно да го слушат. След около двайсет минути обаче се наситиха на представлението.
Клара извърна глава. Повече не издържаше да гледа ударите, които войниците нанасяха на мъжа. Дори й мина през ума, че ще бъде по-добре, ако просто го застрелят. Двама от войниците го хванаха за ръцете, а третият започна да го рита в слабините. След пет минути виковете на мъжа спряха. Явно от силната болка беше останал без сили. Войниците го блъснаха на пода и той падна по гръб. Единият от войниците стъпи върху лицето му и заби тока на ботуша си в счупения му нос. Клара им крещеше да престанат, но те не й обръщаха внимание.
Настъпи страховита тишина. Войниците запалиха цигари и започнаха да си приказват, сякаш нищо не се беше случило. Мъжът лежеше в безсъзнание на пода. Гърдите му се повдигаха и спадаха едва забележимо и това беше единственият признак, че все още е жив.
Клара се чудеше колко е часът. Може би три следобед? Беше прекарала тук повече от два часа. Знаеше, че ако се опита да докаже невинността си, да обясни на войниците коя е, думите й ще останат без последствия. Беше гладна и й се ходеше до тоалетната. Измъчваше я мисълта за жените и децата, които беше извела от мазето на онази къща. И беше силно уплашена.