Страхът й нарастваше още повече от изстрелите на улицата. Когато чу първия, тя се отдръпна назад подобно на куче, което очаква да бъде ударено. Никой друг в стаята не трепна. Очевидно всички бяха свикнали с този шум. Дори войниците не погледнаха към улицата, а допушиха цигарите си и ги смачкаха с пети. Чак след като от коридора долетяха викове, те се спогледаха смутено и върху лицата им се изписа тревога. Когато вратата се отвори с трясък, те вдигнаха оръжията си, но беше прекалено късно.
Лицата на петимата мъже, които влязоха в стаята, не се виждаха. Главите на четирима от тях бяха омотани с куфии, а петият носеше черна балаклава. Бяха облечени с камуфлажни панталони и тактически жилетки. Държаха се като войници, но беше очевидно, че не са войници. Крещяха с прегракнали гласове. Клара нямаше представа какво казват. Агресивното им поведение разколеба войниците. Единият от тях изпусна оръжието си и беше готов да вдигне ръце, стреснат от нахлуването на мъжете. Мъжете обаче нямаха намерение да раздават милосърдие, а куршуми.
Клара не изпитваше жалост към войниците, но жестокостта, с която мъжете ги разстреляха, я отврати. За десет секунди класната стая се превърна в същинска кланица. Войниците отхвърчаха назад с разкъсани кореми, от които бликнаха фонтани от кръв. Единият от тях падна на метър от мястото, където беше клекнала Клара. Топлите капки кръв се посипаха върху нея и едва не повърна при вида на мъртвия мъж. Той беше уцелен на две места. Първият откос го беше прерязал буквално на две, от гърдите му струеше кръв и около него се беше образувала локва. Вторият откос беше размазал лицето му. Един куршум беше отнесъл част от темето му. Клара за пореден път се изуми от факта, че човешкото тяло съдържа толкова много кръв.
Раните на другите двама войници също изглеждаха страховито, но убийците им ги прескочиха, сякаш не забелязаха, че лежат на пода. Двама от тях извадиха ножове и срязаха белезниците на пленниците. После помогнаха на жените да се изправят на крака. Мъжът с балаклавата се приближи към Клара. Наклони глава, сякаш му беше трудно да повярва, че е възможно в стаята да има чужденка и й каза нещо на арабски — Говорите ли английски? — прошепна Клара.
Мълчание.
— Коя си ти? — попита най-накрая мъжът с приглушен от балаклавата глас.
— О, слава Богу! Аз съм лекарка… войниците искаха да ме отведат в Дамаск. Трябва да стигна до лагера на „Лекари без граница“. Можете ли да ми помогнете?
Мъжът се поколеба. Междувременно бяха извели останалите пленници от стаята. Клара обаче все още беше с белезници и мъжът с балаклавата нямаше намерение да й ги свали. Той се наведе, хвана я за ръката и я изправи на крака. Тя нагази в локвата от кръв, докато мъжът я дърпаше към вратата.
— Къде отиваме? — попита Клара. — Накъде ме водите?
— При Сорген — отвърна мъжът. — Той ще реши какво да прави с теб.
18:45 ч.
От запад на небосвода се показа луната. След половин час щеше да се стъмни. Дори и през нощта не биваше да излизат от скривалището си, но Дани щеше да се чувства по-спокоен в мрака.
Бъкингам дремеше. От време на време се стряскаше и подскачаше. Дани реши, че трябва да му говори, за да го държи буден.
— Имаш ли семейство? — попита го той.
— Защо се интересуваш?
— Просто, за да не мълча, приятел.
— Аха, ясно. Всъщност не. Аз съм единствено дете. Родителите ми са покойници. А ти?
— Баща ми е още жив. Майка ми е починала.
— А, да. Спомням си от досието ти. Трагична история.
Дани не му отговори.
— Сигурно е било много тежко за брат ти — продължи Бъкингам — да гледа как застрелват майка му.
Настъпи мълчание.
— Какво искаш да кажеш? — изръмжа Дани.
Отново настъпи мълчание.
— Майка ми е починала при раждането ми — каза след малко Дани. — Баща ми е бил прострелян в Северна Ирландия.
— Да, така беше. Сигурно съм се объркал.
— Да, объркал си се.
Дани обаче беше убеден, че Бъкингам го лъже. Обърна се и го погледна. Той изглеждаше притеснен и сякаш се мъчеше да измисли как да смени темата.
— Какво друго пише в досието ми? — попита Дани с привидно спокоен глас.
Преди Бъкингам да успее да му отговори, той вдигна ръка, за да му даде знак да замълчи, и прошепна:
— Чуваш ли нещо?
Бъкингам поклати глава.
— He. He чувам нищо.
— По шосето не се движат никакви коли.
Беше съвсем тихо. Шумът от колите по шосето беше престанал.