Дани се вгледа в къщата. Трябваше на всяка цена да намерят някакво място, в което да изчакат пристигането на хората на Сондърс. Къщата се намираше извън претърсвания от войниците район, затова спокойно можеха да се скрият в нея. Дани взе решение. Спусна се обратно по склона и без да дава обяснения на Бъкингам, посочи с глава в източна посока.
— Трябва да стигнем до онази къща. Ще тичаш, приведен ниско. Аз ще бъда на десет метра след теб.
— Нали каза, че тя е…
— Тръгвай!
Дани едва успяваше да тича достатъчно бавно, за да бъде на безопасно разстояние от Бъкингам. Непрекъснато спираше, обръщаше се назад и поглеждаше през прицела на автомата. След десет минути вече бяха на петдесет метра от къщата. Дани настигна Бъкингам и му каза да спре. Двамата легнаха на земята. Бъкингам беше останал без дъх. Дани извади очилата си за нощно виждане и огледа къщата. Тя беше с плосък покрив. Изглеждаше стара и Дани си помисли, че вероятно е била построена преди прокарването на шосето. Очевидно беше обитаема, защото двата прозореца на фасадата й светеха, а до стената на дървения хамбар на двайсет метра от нея беше опрян мотоциклет.
Вече се беше стъмнило напълно. Дани прецени, че могат да притичат незабелязано през полето до хамбара. Стигнаха за трийсет секунди. Бъкингам отново беше останал без дъх. Дани надникна през отворената врата на хамбара. Вътре имаше стари инструменти, покрити с паяжини.
— Изчакай ме тук — каза на Бъкингам.
— Къде отиваш?
— Трябва да наблюдавам шосето.
— Ами ако се появи някой?
— Ще хвърлям по едно око и на хамбара. — Дани посочи към един от ъглите на хамбара. — Клекни ей там. Стой неподвижно с насочен напред пистолет.
— Тази работа никак не ми харесва.
— Не е нужно да ти харесва.
Дани излезе от хамбара, измина приведен пет метра и легна на земята. От това място можеше да наблюдава едновременно и хамбара, и шосето. Щеше да забележи хората на Сондърс, докато се приближават до тръбата. Ако някой от къщата тръгнеше към хамбара, щеше да стигне до него за няколко секунди.
Притисна се до земята под прикритието на мрака и зачака.
Изминаха петнайсет минути.
Трийсет.
На запад небето проблясваше, което означаваше, че войниците продължават да претърсват местността. На всеки трийсет секунди Дани поглеждаше към тръбата. До момента никой не се беше приближил до нея. Помисли си, че може би все пак ще извадят късмет.
Оказа се, че се е лъгал.
Два военни камиона се зададоха от изток. Не се виждаше дали в тях има картечници, защото каросериите им бяха покрити с брезент и опасани с ремъци. Камионите се движеха с около петдесет километра в час. За момент Дани се напрегна — стори му се, че колите намалиха, докато минаваха покрай къщата. Те обаче продължиха към бариерата и той се отпусна. Вероятно в тях имаше войници, които щяха да сменят дежурните на контролно-пропускателния пункт. На сто метра от бариерата камионите спряха. Мястото беше съвсем близо до тръбата с трупа на войника.
Дани затаи дъх и насочи прибора за нощно виждане към камионите. От тях слязоха осем мъже. После между двата камиона се появи още един дребен мъж с брада и тъмна кожа. Беше облечен със стандартната камуфлажна униформа на сирийската армия. На гърдите му висеше автомат.
Дани огледа внимателно останалите мъже. Те също бяха с военни униформи.
Войниците разговаряха известно време. Движеха се непрекъснато и Дани не успя да различи лицата им. Трима от тях се спуснаха по склона и тръгнаха към тръбата. Единият изчезна от погледа на Дани. След шейсет секунди се появи отново, влачейки трупа. После тримата се върнаха обратно на шосето. Вероятно бяха оставили трупа до отвора на тръбата. Започнаха да оглеждат местността. На запад към бариерата. На север и на юг към полето.
На изток към къщата.
След трийсет секунди се бяха качиха в камионите, които направиха обратен завой и потеглиха. Предните им фарове осветиха шосето.
Адреналинът препускаше във вените на Дани. Той изтича обратно до хамбара. Бъкингам беше там, където го беше оставил, стиснал в ръка пистолета.
— Имаме компания — прошепна Дани.
Уплашените очи на Бъкингам светеха в тъмнината.
— Къде е тя?
— Приближава се към нас. Разполагаме с не повече от три минути.
— Какво ще правим?
— Ще се бием.
Бъкингам мълчеше.
— Къщата е с плосък покрив. Ако успеем да се покатерим на него, ще бъдем в по-изгодна позиция от войниците. Аз ще стрелям от високо, а на тях ще им бъде по-трудно да ни уцелят. Ти ще лежиш неподвижно на покрива. В момента, в който вдигнеш глава, ще се превърнеш в мишена. Разбра ли?