Погледна към Таф, който се беше облегнал на каросерията със затворени очи. Обзе го познатото чувство на обич. Докато се взираше в лицето му, в ума му изплува отдавна забравен спомен. Дани беше на не повече от пет години. Таф им беше дошъл на гости в малката им къща в Херефорд. Беше със силен слънчев загар. Спомена, че току-що се е завърнал от Африка. Баща му беше отишъл до тоалетната — това в най-добрия случай му отнемаше половин час. Дани завари Таф във всекидневната — държеше в ръце снимката на майка му, която винаги стоеше върху телевизора. Наблюдава го в продължение на трийсет секунди, преди Таф да го забележи и да върне снимката обратно на мястото й.
— Майка ти беше красива жена, чедо — каза. — Красива жена.
Очите му бяха изпълнени с горчива самоирония и макар и да беше малко момче, Дани осъзна, че Таф изпитва дълбоки чувства към майка му. При следващите му гостувания се опитваше да го разпитва за нея, когато оставаха насаме, но и той, като баща му, намираше начин да смени темата.
Някакъв шум изтръгна Дани от мислите му. Изстрел. Не много близо — може би на около сто метра от тях. Таф ококори очи, а Скинър застана нащрек.
— Снайпер — каза Таф, след като видя, че Дани го гледа въпросително. — С напредването на утрото ще става все по-зле.
— Какви са тези, които стрелят?
— Трудно е да се каже. Понякога са войници — прочистват улиците от хората, които им се струват подозрителни. Възможно е да са най-обикновени граждани на Хомс. Повечето хора са напуснали града, но все още има такива, които нямат нищо против гражданската война, защото тя им дава възможност да мародерстват. Или организирани бунтовнически групи. Някои от тях не се държат враждебно, но други са пълни кретени.
— А този Асу, чиито войници вашите хора обучават?
Таф изсумтя.
— Той е най-опасен от всички, чедо. Изживява се като някакъв шибан Че Гевара. Ако не ми плащаха да му помагам, с удоволствие бих му пуснал един куршум в главата.
Таф погледна към Бъкингам, който се взираше в празното пространство пред себе си, сякаш не беше чул нищо от разговора им.
— Какво не ти харесва у него? — попита Дани.
— Мисли се за много велик. Ще можеш сам да се убедиш по време на срещата в щаба му.
— Ами брат му Сорген? Познаваш ли го?
— Само от това, което съм чувал за него. Знам със сигурност обаче, че Асу ще побеснее, ако разбере, че се каним да се свържем с него. Двамата се мразят ужасно. При тях въобще не може да става дума за братска любов. Нещо, което, предполагам, ти е познато, чедо.
— Аз не мразя Кайл. — Разбира се, че не го мразиш — отвърна кротко Таф.
Преди Дани да успее да му зададе следващия си въпрос, камионът спря. На кабината се почука.
— Пристигнахме — каза Таф. — Да слизаме.
Скинър, който не беше изрекъл нито дума, откакто напуснаха хамбара, свали задния капак на каросерията и скочи на земята. Таф, Дани и Бъкингам го последваха.
Озоваха се в правоъгълен двор около трийсет на двайсет метра, заобиколен от дебели каменни стени, високи пет метра и завършващи с бодлива тел. Докато Дани се оглеждаше, Скинър, Хектор и Ди Фрайз влязоха в къщата. Портата беше метална и се движеше върху релси. Едно момче — изглеждаше около седемнайсетгодишно, я затвори бързо и я заключи с катинар. Таф посочи с глава към него и каза:
— От местните е. Плащаме им, за да поддържат сградата, да готвят и да перат. Парите не са много, но са повече, отколкото биха могли да изкарат на всяко друго място.
Камионите бяха паркирани в средата на двора. До тях имаше два Ланд Роувъра, а вдясно до оградата — три очукани леки коли. Зад кормилото на едната седеше момче и натискаше педала на газта.
— Палим двигателите два пъти дневно — обясни Таф. — Трябва да бъдем сигурни, че работят, за да има с какво да избягаме, ако районът бъде бомбардиран. Не са от най-бързите, но човек сере със задника, който има. Което ме подсеща…
Бъкингам се приближаваше към тях. Изгледа ги подозрително, може би си помисли, че говорят за него.
— Ела, красавецо — извика го Таф. — Искам да ви разведа из къщата.
Сградата беше двуетажна, изградена от бетон. Въпреки твърденията на Таф, че районът не бил засегнат тежко от бомбардировките, фасадата й беше пропукана и покрита с дебел слой сажди.
— Имало е пожар? — попита Дани.
— Преди да се настаним в нея. Затова е била изоставена.
— Ами ако собствениците й се върнат? — попита Бъкингам.
— Такава вероятност почти не съществува. По всичко личи, че са я напуснали завинаги. Изнесли са всичките си вещи. Вече са в Турция или Ливан, подобно на половината от населението на Хомс. Или в някой от лагерите за бежанци по крайбрежието. Влизайте.