— Свикна ли вече да си служиш с оръжието момче? — попита го Таф.
Войникът се намръщи. Явно не му стана приятно от намека, че не се справя особено добре.
— Не беше нулирал мерника — обясни Таф на Дани. — Нищо чудно, че не успяваше да улучи целта. — Обърна се отново към войника: — Той ни очаква.
Войникът кимна и отвори вратата. Таф пусна Бъкингам и Дани пред себе си. Стаята, в която влязоха, беше голяма — десет на петнайсет метра — и в нея освен Асу имаше още двама мъже. Бяха облечени с камуфлажни панталони и черни тениски. Единият беше застанал до прозореца, който гледаше към улицата. Другият разглеждаше картата на града, която беше закачена с тиксо върху стената. Асу седеше върху дървен стол в далечния край на стаята до масата, върху която имаше три мобилни телефона и един сателитен телефон.
В действителност Асу беше много по-неприятен, отколкото на снимката, която Дани беше видял по време на инструктажа в Херефорд. Лицето му беше бледо като восък, очите му бяха хлътнали, а мустаците му бяха тънки и рехави. Мазната му прошарена коса беше разделена на път по средата. Автоматът му висеше на задната облегалка на стола, а на колана му имаше два пистолета „Колт М-1911“ със седефени чирени. Беше преметнал единия си крак през страничната облегалка на стола и си чистеше зъбите с тънка клечка. Това ли беше кошницата, в която британското правителство беше сложило всичките си яйца?
Дани се огледа. Вратата, през която бяха влезли, беше единствената в стаята. На тавана имаше капак. Всички прозорци бяха с решетки. Мястото беше избрано твърде несполучливо за една толкова ценна мишена като Асу. Той трудно щеше да избяга от него при евентуална атака от страна на правителствените войски. Таф явно си даваше сметка за това, защото веднага огледа внимателно района около къщата през всеки един от прозорците.
— Този Таф ме смята за пълен глупак — каза Асу с тънък, писклив глас, без да се обръща конкретно към някого. Говореше приповдигнато и Дани си спомни, че беше прекарал дълго време в Лондон. — Но едва ли може да ми покаже някаква безопасна къща в този град.
— Мога да ти покажа много къщи, които са по-безопасни от тази, приятел — отвърна Таф.
Асу не му обърна внимание. Гледаше към Бъкингам, който се приближаваше към него.
— Нека да позная — продължи той. — Британското правителство ми изпраща своите най-добри пожелания?
От начина, по който потрепваха лъскавите му устни, личеше, че искрено се забавлява. Излъчваше увереността на войник, който смята, че е близо до победата.
Бъкингам спря на няколко метра пред него и го поздрави на арабски. Изражението върху лицето на Асу се промени — очевидно беше впечатлен от лекотата, с която Бъкингам проговори на арабски, а после премина на английски.
— Мистър Таф и помощниците му ни учат как да убиваме хора по нови начини, които са удивителни! — възкликна Асу и се усмихна. — Разполагаме с танкове и хеликоптери, но нищо не може да ни бъде от толкова голяма полза, колкото войниците, въоръжени с автомати.
Дипломат до мозъка на костите си, Бъкингам наведе глава и заговори тихо и отчетливо:
— Правителството на Нейно величество се надява, че господата от „Международни решения“ ви оказват съдействие във вашите начинания.
По някаква причина Асу реши, че думите на Бъкингам са страшно забавни.
— Да! — изкрещя той и избухна в смях. — Да! Те ми оказват съдействие в моите начинания! Някои от децата вече са по-добри от повечето от войниците на правителството. Преструват се, че просят и изведнъж… — Протегна лявата си ръка и сви показалеца на дясната, имитирайки стрелба с автомат. Може би не забеляза, че никой друг, освен него, не намираше движението му за забавно, или просто не му пукаше. Изсмя се отново гръмогласно, докато Бъкингам стоеше търпеливо пред него, и попита, сочейки към Дани: — Водиш със себе си още един войник?
Бъкингам погледна към Дани. Дани долови раздразнението му от факта, че Асу е споменал за него.