— Бягай оттук и се качвай в Ланд Роувъра! — извика му Дани.
Този път гласът му не прозвуча толкова настоятелно. Не се изненада от факта, че Бъкингам не му обърна внимание.
Дани клекна и огледа по-внимателно момчето. Нямаше съмнение, че краят му наближава. Момчето беше оцеляло след експлозията, но щеше да умре от загуба на кръв. Дори и да имаше наблизо незасегната от бомбардировките болница, лекарите не биха могли да го спасят. Краката и главата му трепереха от болката. Явно обаче беше издръжливо и се бореше със смъртта. В същото време и то, като Джак, сякаш го молеше да сложи край на агонията му.
Този път обаче Дани не беше сам.
Обмисли бързо възможностите, с които разполагаше. Можеше да остави момчето да умре в адски мъки или да му помогне по-бързо да се отърве от тях. Изборът се налагаше от само себе си. Не беше нужно да обяснява какво се кани да направи. Моментът не беше подходящ да обсъжда с когото и да било дали има право да постъпи така. Знаеше много добре, че от гледна точка на военния правилник това е недопустимо. Понякога обаче се налагаше да се създават нови правила. Всеки войник го знаеше.
Свали аптечката от жилетката си и изкрещя на Таф:
— Махни жената оттук. Не бих могъл да направя нищо, докато ми пищи в ухото.
Таф изправи Башеба на крака и я издърпа на няколко метра встрани от мястото, където лежеше синът й.
Дани извади спринцовка с морфин от аптечката. Погледна към черния маркер. По принцип трябваше да изпише с него буквата „М“ върху челото на момчето заедно с дозата и часа на поставянето на инжекцията. В момента обаче нямаше никакъв смисъл да го прави. Без да се колебае, заби иглата в слабото, костеливо бедро на момчето през грубия плат на панталона. Изчака няколко секунди, за да даде възможност на лекарството да подейства. Момчето продължаваше да трепери с ококорени очи.
Хвърли спринцовката, извади нова и я заби в бедрото му. Погледна през рамо. Таф държеше Башеба, която се мъчеше да се отскубне от ръцете му и продължаваше да пищи. Лицето му беше напрегнато. Докато силните му ръце стискаха здраво жената, вниманието му беше насочено изцяло към Дани. Беше наясно каква е целта му и не възнамеряваше да го спира. Дани различи зад Таф прашния силует на Бъкингам, който държеше нещо в ръце.
Умиращото момче простена. Дани извади още една спринцовка.
От нея имаше ефект — явно болката беше започнала да намалява и момчето вече не трепереше толкова силно. Три инжекции. Повече, отколкото си позволяваха да поставят на ранените войници на бойното поле. Но те не бяха достатъчни за онова, което Дани искаше да постигне. В аптечката имаше още една спринцовка. Тя щеше да сложи край на мъките на детето.
— Това е смъртоносна доза, чедо — чу гласа на Таф зад себе си. — Наистина ли знаеш какво правиш?
Таф не се опитваше да го разубеди, а само го предупреждаваше.
— То всеки момент ще умре — отвърна Дани със стиснати зъби, докато се приготвяше да забие иглата. — По този начин само ще облекча…
Не успя да довърши изречението. Башеба вероятно беше разбрала какво си говорят двамата с Таф и това й беше дало сили. Или Таф се беше разсеял. Каквато й да беше причината, жената се отскубна от ръцете на Таф, хвърли се върху Дани, събори го на пода до сина си и изкрещя пронизително:
— Не го убивай! Не го убивай!
Спринцовката изхвърча от ръката на Дани и падна върху купчината отломки. Дани я вдигна. Докато прегръщаше сина си, жената беше извадила неволно желязната пръчка от тялото му. Момчето отвори уста, а бледото му лице се изкриви. Гледката беше ужасяваща. Дани се изправи и заби спринцовката в ръката му. Башеба изпищя отново, когато синът й издиша въздуха, който беше останал в изнемощелите му гърди. Момчето потрепери и се отпусна на пода.
Настъпи тишина. Жената се взираше с невярващи очи в Дани. Дани се обърна и видя Таф и Бъкингам на пет метра от себе си. Лицето на Таф беше безизразно. Бъкингам изглеждаше не по-малко шокиран от Башеба. Дани пъхна спринцовката в джоба си, без да осъзнава какво прави. Жената крещеше яростно на някакъв език, който беше смесица от арабски и английски:
— Ти уби сина ми! Ти си убиец!
Започна да го удря по лицето с юмруците си, които бяха изцапани с кръвта на момчето. Дани я хвана за китките.
— Той така или иначе щеше да умре — опита се да й обясни. — Аз само сложих край на мъките му.